Във вечната гора

— Имаше три червеникави петна на десния хълбок и две на левия, затуй му викаха Големия рижавец.

Братле, като си помислиш, или поне отдалечен братовчед, каза си Веранк и скръсти ръце. Робер коленичи до едрото тяло и погали козината му. През нощта в тази гора, на дъжда, който не спираше да вали, в компанията на тези брадясали мъже, Адамсберг трудно можеше да повярва, че в същия момент някъде в града се движат автомобили и работят телевизори. Праисторичните времена на Матиас течаха там, пред очите му. Вече не знаеше дали Големия рижавец е обикновен елен, или е човек, или пък е открадната, ограбена, унищожена божествена сила. Елен, чийто образ би украсявал стените на пещера, та хората да си спомнят за него и да го почитат.

— Ще го погребем утре — каза Робер, като тежко се надигна. — Чакахме те, нали разбираш. Искахме да го видиш с очите си. Освалд, подай ми брадвата.

Освалд мълчаливо бръкна в голямата си кожена чанта и извади сечивото. Робер провери острието с пръст, коленичи до главата на елена, поколеба се и се обърна към Адамсберг.

— На теб се пада честта, беарнецо — каза той и му подаде брадвата с дръжката напред. — Вземи му рогата.

— Робер — несигурно го прекъсна Освалд.

— Няма какво, Освалд, той го заслужава. Беше уморен, беше далече и дойде тук заради Големия рижавец. На него се пада честта, пада му се трофеят.

— Робер — подхвана Освалд, — беарнецът не е оттук.

— Е, сега вече е — отсече Робер и положи брадвата в ръцете на Адамсберг.

Адамсберг се оказа въоръжен с брадва и застанал до главата на елена.

— Отрежи я ти — каза той на Робер, — страх ме е да не я повредя.

— Не мога. Който я взима, той я отрязва. Сам трябва да го направиш.

Под ръководството на Робер, който натискаше главата на животното към земята, Адамсберг нанесе шест удара с брадвата на местата, които нормандецът му сочеше с пръст. После Робер си взе сечивото, вдигна рогата и ги подаде на комисаря. Четири кила на рог, реши Адамсберг.

— Да не ги загубиш — рече Робер. — Те носят дълъг живот.

— Е, виж сега — уточни Освалд, — не е сигурно, че помагат, но не вредят.

— И не ги разделяй — допълни Робер. — Чуваш ли? Единият не върви без другия.

Адамсберг кимна в тъмнината, здраво стиснал рогата на Големия рижавец. Не беше сега моментът да ги изтърве. Веранк му хвърли ироничен поглед.

— Залитнахте, началник, тежат ви май рогата — промърмори той.

— Не съм ги искал, Веранк.

— Отрязахте ги вие, приехте този дар, не бягайте от него, защото той отрежда да бъдете носител на бляскава надежда.

— Стига, Веранк. Носете ги вие или млъкнете.

— Ни първото ще стане, ни второто, началник.

XXIII

Ерманс, сестрата на Освалд, признаваше само два начина, по които да се предпазва от опасностите в живота — да не си ляга след десет часа вечерта и да не пуска в къщата си човек с обувки. Освалд и двамата полицаи тихо изкачиха стълбището, като държаха калните си обуща в ръка.

— Има само една стая — прошепна Освалд, — но е голяма. Ще се оправите ли?

Адамсберг кимна. Не че бързаше да прекара нощта с лейтенанта. Веранк също с облекчение установи, че в стаята имаше две високи дървени легла на разстояние два метра едно от друго.

Долина по-широка да има сред леглата, за да не се объркват душите и телата.

— Банята е в съседство — добави Освалд. — Само не забравяйте да ходите боси. Ако случайно си сложите обувки, като нищо ще я убиете.

— Дори ако не ни види?

— Всичко се научава, особено премълчаното. Чакам те долу, беарнецо. Трябва да поговорим.

Адамсберг хвърли мокрото си сако на таблата на лявото легло и безшумно положи еленовите рога на пода. Веранк се изтегна на другото легло облечен, с лице към стената, а комисарят слезе при Освалд в малката кухня.

— Братовчед ти спи ли?

— Не ми е братовчед, Освалд.

— Косата му. Предполагам, че е нещо лично — попита Освалд.

— Много е лично — потвърди Адамсберг. — Казвай сега.

— Не аз, Ерманс има нещо да ти каже.