— Но тя не ме познава, Освалд.
— Посъветвали са я.
— Кой?
— Може би кюрето. Не е важно, беарнецо. Ерманс не е образец за здрав разум. Идват й разни идеи и невинаги е ясно откъде.
Гласът на Освалд беше тъжен и Адамсберг смени темата.
— Няма значение, Освалд. Разкажи ми за сянката.
— Не аз, племенникът ми Гратиен я е виждал.
— Преди колко време?
— Преди повече от пет седмици, един вторник вечер.
— Къде точно?
— На гробището, беарнецо, къде другаде?
— Какво е правел на гробището твоят племенник?
— Нищо не е правил на гробището. Бил е на малкия път, който се изкачва нагоре. Е, пътят, който се изкачва и слиза, зависи от посоката ти. Всеки вторник и петък чака там приятелката си в полунощ, когато тя свършва работа. Всички в селото знаят, освен майка му.
— На колко е години?
— На седемнайсет. С Ерманс, която заспива в десет като по часовник, няма никакви проблеми. Внимавай да не го издадеш.
— После, Освалд?
Освалд наля калвадос в две малки чашки и седна с въздишка. Вдигна прозрачния си поглед към Адамсберг и си изля почти цялата чашка в устата.
— За твое здраве.
— Благодаря.
— Да ти кажа ли?
Ще ми каже, помисли Адамсберг.
— За пръв път другоземец ще отнесе трофей извън село. И това доживях.
„И това“ беше малко прекалено според Адамсберг. Но историята с еленските рога явно беше сериозна. Отрязахте ги вие, приехте този дар. Комисарят се учуди и го хвана яд на себе си, че е запомнил стих на Веранк.
— Неприятно ли ти е, че ще ги взема? — попита той.
На този интимен и пряк въпрос Освалд не отговори.
— Робер трябва здравата да те е харесал, за да ти ги предложи. Но да кажем, че знае какво прави. Обикновено не греши.
— Тогава не е толкова страшно — усмихна се Адамсберг.
— Всъщност не е.
— И после, Освалд?
— Вече ти казах. После видял Сянката.
— Разкажи ми.
— Нещо като дълга жена, ако това може да се нарече жена, сива, цялата загърната в нещо, без лице. Самата смърт, беарнецо. Не бих го разказал така пред сестра ми, но между мъже можем да си кажем нещата в лицето. Нали?
— Да.
— Значи си ги казваме. Самата смърт. Не вървяла като нас. Плъзгала се из гробището, съвсем изправена. Не бързала, стъпвала съвсем бавно.
— Племенникът ти пие ли?
— Не още. Туй, че спи с това момиче, още не го прави мъж. Не мога да ти кажа какво е правела Сянката. Кого е търсела. След това очаквахме някой да се сломи не в селото. Обаче не, нищо не се случи.
— Нищо друго ли не е видял?
— Къде ти, прибрал се е вкъщи моменталически. Постави се на негово място. Защо е дошла, беарнецо? Защо у нас?
— Нямам представа, Освалд.
— Кюрето казва, че това вече се е случвало през хиляда осемстотин и девета, а това е точно годината, когато ябълките не са дали плод. Клоните са били голи като ръката ми.
— Други последствия имало ли е? Освен ябълките.
Освалд хвърли поглед към Адамсберг.
— Робер казва, че и ти си виждал Сянката.
— Не съм я виждал, само съм мислил за нея. Тя е като воал, като мътен облак, особено когато съм в службата. Някой лекар би казал, че си внушавам. Или че предъвквам лош спомен.
— Докторите тия неща отказват да ги разберат.
— Може би не грешат. Може това да са само черни мисли. Които още не са излезли от главата ми, още си стоят там.
— Като рогата на елена, преди да пораснат.
— Точно така — каза Адамсберг и внезапно се усмихна.
Много му хареса тази идея с рогата, направо му разбулваше мистерията със Сянката. Тежка идея, вече оформена в съзнанието му, но все още не успяла да излезе навън. Нещо като раждане.
— Сещаш се за нея само в службата ти — замислено продължи Освалд. — Тук например не се сещаш за нея.
— Не се сещам.
— Значи нещо е влязло в службата ти — обясни Освалд и изигра сцената. — След това се е промъкнало в главата ти, защото ти си шефът. Логично е, като помислиш.
Освалд допи калвадоса си.
— Или защото си ти — додаде той. — Извиках малкия. Чака отвън.
Нямаше избор. Адамсберг последва Освалд в тъмното.
— Нямаш обувки — забеляза Освалд.
— Така ми е добре. Идеите могат да проникват и през ходилата.