Във вечната гора

— Ако беше така — поусмихна се Освалд, — сестра ми щеше да е бъкана с идеи.

— А не е ли?

— Да ти кажа право, добричка е като агънце, ама няма много зад челото. Въпреки че ми е сестра.

— А Гратиен?

— Той е друго нещо, метнал се е на баща си, а неговият ум беше остър като бръснач.

— Къде е баща му?

Освалд замълча и прибра антените си в черупката.

— Амеде е напуснал сестра ти, така ли? — настоя Адамсберг.

— Откъде знаеш името му?

— Пише го на снимката в кухнята.

— Амеде е мъртъв. Това беше отдавна. Тук не се говори за него.

— Защо? — пренебрегна предупреждението Адамсберг.

— Защо питаш?

— Човек никога не знае. Когато става дума за Сянката, разбираш ли? Не е зле да мислим за всичко.

— Може би — съгласи се Освалд.

— Моят съсед казва, че мъртвите не си отиват, ако не са свършили да живеят. Идват да досаждат на живите в продължение на векове.

— Искаш да кажеш, че Амеде не беше свършил да живее?

— Ти трябва да знаеш.

— Връщал се от една жена една нощ — неохотно разказа Освалд. — Влязъл да се изкъпе, за да не го усети сестра ми. И се удавил.

— Във ваната?

— Ъхъ. Прилошало му. А пък водата си е вода и във ваната, не е ли така? И ако главата ти е отдолу, все едно че си в блато. Ей това напълно побърка сестра ми.

— Имаше ли разследване?

— Ами да. Изтормозиха всички ни, цели седмици ни въртяха на шиш. Знаеш ги ченгетата.

— Подозираха ли сестра ти?

— Съсипаха я, бедната. Та тя не може да вдигне и щайга с ябълки. Как пък няма да удави мъжага като Амеде. Да не говорим, че беше луда по този глупак.

— Каза, че акълът му бил остър като бръснач.

— Ама май само ти, беарнецо, не разбираш, а?

— Обясни ми.

— Той не е бащата на момчето. Гратиен е роден преди това, от първия съпруг. Който също умря, ако искаш да знаеш. Две години след сватбата.

— Как се казваше той?

— Лотарингеца му викаха. Не беше оттук. Заби си един сърп в краката.

— Не е имала късмет сестра ти.

— Може да се каже. Затова тук никой не й се смее на маниите. Заслужила си ги е, щом я утешават.

— Разбира се, Освалд.

Нормандецът въздъхна с облекчение — бяха приключили с темата.

— Това, което ти разказах, не си длъжен да го разгласяваш. Тази история си остава в Опортюн. Забравена е, и толкоз.

— Никога нищо не разгласявам, Освалд.

— Ти не знаеш ли истории, които си остават в планините ти?

— Знам една, да. Но в момента точно напуска планините ми.

— Не е хубаво това — каза Освалд и поклати глава. — Започва като нещо съвсем мъничко, а после замязва на дракон, излязъл от пещерата си.

Племенникът на Освалд, чиито бузи бяха обсипани с лунички като бузите на вуйчо му, стоеше прегърбен пред Адамсберг. Не смееше да откаже да отговаря на парижкия комисар, но не му беше лесно. Със сведени към земята очи той разказа за нощта, когато бе видял Сянката, и разказът му не се отличаваше от този на Освалд.

— Каза ли на майка си?

— Да, разбира се.

— И тя искаше да кажеш и на мен?

— Да. След като дойдохте за концерта.

— Знаеш ли защо?

Момчето внезапно се затвори в себе си.

— Хората говорят глупости — каза то. — Майка ми си има разни идеи, разбираемо е, нали така? Факт е, че вие се заинтересувахте.

— Майка ти е права — каза Адамсберг, за да успокои младежа.

— Всеки се изразява както може — настоя Гратиен. — И никой начин не е по-добър от другите.

— Никой, вярно — потвърди Адамсберг. — Само още едно нещо, и повече няма да те безпокоя. Затвори очи. И ми кажи как изглеждам и как съм облечен.

— Наистина ли?

— Щом комисарят те моли — намеси се Освалд.

— Не сте висок — започна Гратиен плахо, — не по-висок от вуйчо ми. Кестеняв сте… Всичко ли трябва да кажа?

— Всичко, за което се сетиш.

— Не сте добре сресан, част от косата ви пада над очите, друга е пригладена назад. Голям нос, кафяви очи, черно платнено сако с много джобове, запретнати ръкави. Панталонът… също с черен, доста износен, освен това сте бос.

— Риза? Пуловер? Вратовръзка? Съсредоточи се. Гратиен поклати глава и стисна затворените си очи.