— Не — твърдо изрече той.
— Какво тогава?
— Сива фланелка.
— Отвори очи. Идеален свидетел си. Рядко се случва. Момчето се усмихна облекчено, доволно от успешно преминалия изпит.
— При това е тъмно — добави то гордо.
— Именно.
— Не ми ли вярвате? За Сянката?
— Подобни смътни спомени понякога се деформират впоследствие. Според теб какво правеше Сянката? Разхождаше ли се? Ей така, просто бродеше наоколо?
— Не.
— Гледаше нещо? Чакаше някого? Имаше среща?
— Не. Бих казал, че търсеше нещо, може би гроб, но без да бърза. Не ходеше бързо.
— Кое те уплаши?
— Начинът, по който ходеше, ръстът й. И онази сива материя. Още ме е страх.
— Опитай се да я забравиш, аз ще се заема с нея.
— Но какво може да се направи, ако това е смъртта?
— Ще видим — каза Адамсберг. — Ще се справим някак.
XXIV
Като се събуди, Веранк видя, че комисарят е вече готов. Новия бе спал зле, без да се съблича, мислено виждаше ту лозето, ту Високата ливада. Или едното, или другото. Баща му го вдигаше от земята, болеше го навсякъде. През ноември или през февруари? Преди късния гроздобер или след него? Не си спомняше ясно сцената, а и силна болка стягаше слепоочията му. Дължеше се или на тежкото вино в кръчмата на Аронкур, или на притеснителното смесване на спомените му.
— Прибираме се, Веранк. Не забравяйте да не влизате в банята с обувки. Тя ще страда.
Сестрата на Освалд им бе поднесла огромна закуска, от онези, които позволяват на орачите да издържат до пладне. Обратно на трагичния образ, който Адамсберг очакваше да види, Ерманс беше весела и приказлива, наистина мила и кротка като много агнета. Висока, по-скоро мършава жена, която се движеше предпазливо, сякаш учудена, че съществува. Говореше неща без особен смисъл, смесвайки ненужното с неадекватното, и можеше със сигурност да говори с часове. Това всъщност си беше истинско изкуство — думите й образуваха извънредно фина дантела, толкова фина, че сякаш се състоеше само от дупки.
— … да яде, преди да отиде на работа, всеки ден го казвам на Освалд — чуваше Адамсберг. — Работата изморява, да, като си помисля за цялата тази работа. Ами да, така е. И вие имате работа, разбира се, видях, че сте дошли с кола. Освалд има две коли, една за работата, трябва да мие камионетката. Тя много цапа, ама пак е работа. Яйцата не са много твърдо сварени. Гратиен не иска яйца, ами да, разбира се. Това си му е маниерът, и на другите също, не е лесно.
— Ерманс, кой ви посъветва да ми кажете? — предпазливо попита Адамсберг. — За нещото на гробището.
— Нали? Аз казах на Освалд. Ами да, така е, много по-добре е, след като не вреди, макар и да не помага, така е.
— Да, така е — каза Адамсберг, опитвайки се да се приспособи към завързания език на Ерманс. — Някой ви посъветва да ме видите, нали? Илер? Анжелбер? Ашил? Кюрето?
— Нали? Не може да се пазят тези мръсотии на гробището, после човек се пита, а аз му бях казала на Освалд, няма лошо. Да, разбира се.
— Тръгваме си, Ерманс — каза Адамсберг, като срещна погледа на Веранк, който му подсказваше, че няма смисъл.
Двамата мъже обуха обувките си навън, като се постараха да оставят след себе си стаята така чиста, че все едно не беше използвана. Зад вратата Адамсберг чуваше Ерманс, която продължаваше да си говори сама.
— Да, работата, разбира се, така е, работата. Не можеш да се предаваш.
— Хлопа й дъската — тъжно каза Веранк, докато си връзваше обувките. — Или така е родена, или й се е разхлопала по пътя.
— Мисля, че по пътя. И двамата й съпрузи са починали млади и един след друг. Но за това можем да говорим само тук, тъй като е забранено да се споменава извън Опортюн.
— Значи затова Илер намекваше, че Ерманс носи нещастие. Мъжете се боят да не умрат, ако се оженят за нея.
— Заподозрат ли ви веднъж, то е завинаги. Съмнението прониква в кожата ви като кърлеж. Изтръгвате кърлежа, ама краката му остават вътре и мърдат.
Малко нещо като паяка на Лусио, допълни наум Адамсберг.
— Вие познавате някои мъже тук. Според вас кой я е посъветвал да се срещне с вас?
— Не знам, Веранк. Може би никой. Сянката трябва да я е тревожила, явно заради сина й. Мисля, че от смъртта на Амеде насам се бои от жандармите като от огън. Чула е за мен от Освалд.
— Да не би хората да мислят, че е убила двамата си съпрузи?