Данглар се смяташе за щастлив, когато котаракът приемаше да измине пеш двайсетте метра, които го деляха от паничката му. От три пъти веднъж животното се просваше по гръб и се налагаше да бъде пренасяно до мястото на храненето и изхождането в стаята с автомата за напитки. Този четвъртък Данглар държеше Пухчо под мишница и животното висеше като парцал от двете страни на ръката му, когато се обади Брезийон да търси Адамсберг.
— Къде е той? Мобилният му не отговаря. Или не го вдига.
— Нямам представа, господин дивизионен комисар. Сигурно има нещо спешно.
— Сигурно — изсмя се Брезийон.
Данглар остави котарака на пода, за да не се изплаши от гнева на дивизионния. Последствията от операцията в Монруж бяха раздразнили Брезийон и той бе наредил на комисаря да изостави тази следа, тъй като според психиатричните статистики осквернителите на гробове не бяха убийци.
— Не умеете да лъжете, майор Данглар. Кажете му, че в седемнайсет часа го искам на поста му. А трупът в Ренс?
— Случаят е решен, господин дивизионен комисар.
— А с избягалата медицинска сестра? Докъде я докарахте?
— Пуснали сме съобщения за издирване. За една седмица са я видели на двайсет различни места. Проверяваме, контролираме.
— Адамсберг контролира ли?
— Естествено.
— Така ли? От гробището в Опортюн, а?
Данглар изпи две глътки бяло вино и направи на котарака отрицателен знак. Бе очевидно, че Пухчо е склонен към алкохолизъм, трябваше да внимава. Единствените му пориви към самостоятелно преместване в пространството имаха за цел да открият скривалищата на Данглар. Неотдавна бе намерил едно от тях в котелното долу в мазето. Доказателство, че Пухчо съвсем не беше тъпчото, за какъвто го смятаха, и че притежаваше изключителен нюх. Само че Данглар не можеше да се похвали пред никого за постиженията му.
— Виждате, че е безсмислено да се опитвате да ме будалкате — продължи Брезийон.
— Не се опитвам — искрено отговори Данглар.
— Бригадата е тръгнала по наклонената плоскост. Адамсберг ви е повлякъл със себе си. Ако не знаете, което би ме учудило, ще ви кажа какви ги върши вашият шеф — върти се около един безобиден гроб на гъза на географията.
Че защо не? — каза си Данглар. Майорът повече от всички критикуваше ексцентричната склонност на комисаря към безцелно шляене, но го отбраняваше със зъби и нокти от всяка външна атака.
— И всичко това за какво? Заради някакъв местен малоумник, който видял сянка в ливадата.
Че защо не? — повтори си Данглар и изпи още една глътка.
— Ето с какво се занимава Адамсберг и ето какво контролира.
— Бригадата в Еврьо ли се оплака?
— Длъжни са, когато някой комисар излезе от релси. И си изпълняват задълженията. Искам го тук в седемнайсет часа с информация за медицинската сестра.
— Не мисля, че ще се затича — промърмори Данглар под носа си.
— А двата трупа в Шапел ги прехвърлете на „Наркотиците“. И го уведомете, майоре. Предполагам, че когато вие му се обаждате, вдига телефона.
Данглар допи чашата си, вдигна Пухчо от пода и първо се обади в бригадата в Еврьо.
— Дайте ми майора, спешен разговор с Париж.
Заровил пръсти в гъстата козина на котарака, Данглар нетърпеливо зачака.
— Майор Девалон? Вие ли сте казали на Брезийон, че Адамсберг е във вашия район?
— Когато Адамсберг се мотае наоколо, предпочитам да взема превантивни мерки. Кой се обажда?
— Майор Данглар. Майната ви, Девалон.