— По-добре си приберете шефа.
Данглар рязко затвори и котаракът ужасен извади ноктите си.
XXVI
— В седемнайсет часа? Ама да си гледа работата, Данглар.
— Той смята, че си я гледа, господин комисар. Елате си, че става горещо. Къде сте всъщност?
— Търсим един трап под тревата.
— Търсите? С кого сте?
— С Веранк.
— Прибирайте се. В Еврьо знаят, че им ровите из гробищата.
— Труповете от Шапел са наш случай.
— Отнеха ни го, господин комисар.
— Ясно, Данглар — каза Адамсберг след кратка пауза. — Разбирам.
Адамсберг прибра телефона си.
— Сменяме тактиката, Веранк. Времето ни притиска.
— Отказваме ли се?
— Не, викаме преводача.
Адамсберг и Веранк от половин час опипваха повърхността на земята, но не откриваха никакъв признак, че е копано. Слушалката отново вдигна старият Вандуслер, ще речеш, че той беше телефонистът на къщата.
— Победен?
— Не, Вандуслер, след като ти се обаждам.
— Кой ти трябва сега?
— Същият.
— Лош избор, той е на разкопки в Есон.
— Тогава ми дай номера му.
— Нищо не може да принуди Матиас да напусне разкопките.
— Да му се не знае, Вандуслер!
Старият Вандуслер не грешеше и Адамсберг разбра, че досажда на праисторика. Матиас не можеше да мръдне оттам, разкопаваше огнище от магдаленския период с обгорени камъни, еленови рога и други находки, които изброи, за да изясни ситуацията на Адамсберг.
— Кръгът на огнището е непокътнат, напълно запазен, използван е дванайсет хиляди години преди Христа. Какво можеш да ми предложиш в замяна?
— Друг кръг. Къси треви, които образуват голям кръг сред дългите треви върху един гроб. Ако не открием нищо, двата трупа преминават към „Наркотиците“. Виж сега, Матиас. Твоят кръг е вече отворен, може да почака. Моят не може.
Матиас не се интересуваше от анкетите на Адамсберг, също както и комисарят не разбираше палеолитните грижи на Матиас. Но двамата мъже бяха на едно мнение относно свидетелствата на земята.
— Кое те доведе до този гроб? — попита Матиас.
— Една млада жена, нормандка, като онази от Монруж, и една Сянка, наскоро минала през гробището.
— В Нормандия ли си?
— В Опортюн, в Йор.
— Глина и кремък — обобщи Матиас. — Достатъчно е отдолу да има малко кремък, за да израсне по-къса и рядка трева. Има ли кремък около теб? В основите на някой зид например?
— Да — отвърна Адамсберг, като отново се приближи до църквата.
— Огледай основата и ми опиши растителността.
— Тревата е по-гъста отколкото на гроба — каза Адамсберг.
— Какво друго има?
— Тръни, коприва, живовляк и растения, които не познавам.
— Добре. Иди пак на гроба. Какво виждаш в късата трева?
— Парички.
— Нищо друго?
— Малко детелина, две глухарчета.
— Добре — каза Матиас, след като помисли. — Търси ли ръб на яма?
— Да.
— И?
— И защо мислиш, че ти се обаждам?
Матиас погледна към магдаленското огнище в краката си.
— Идвам — каза той.
В кръчмата в Опортюн, която служеше също за бакалница и за склад за ябълково вино, позволиха на Адамсберг да положи рогата си на входа. Вече всички знаеха, че Адамсберг е беарнско ченге от Париж, коронясано от Анжелбер в Аронкур, но всъщност благородните трофеи, които носеше, му отваряха вратите по-широко, от която и да е препоръка. Съдържателят на кръчмата, един отдалечен братовчед на Освалд, обслужи двамата полицаи с подобаващо усърдие, както се полага на подобни скъпи гости.
— Матиас ще вземе влака след три часа от гарата „Сен Лазар“ и ще пристигне в Еврьо в четиринайсет и трийсет и четири.
— Междувременно ни трябва разрешение за ексхумация — каза Веранк. — Но не можем да поискаме без благословията на дивизионния. А Брезийон няма да ви остави случая. Май не ви обича, а?
— Брезийон не обича никого. Затова пък обича да дудне. Най-добре се разбира с хора като Мортие.
— Без неговото съгласие няма разрешение. Така че идването на Матиас е безсмислено.
— Поне ще узнаем дали е разкопаван гробът.
— Но след няколко часа ще ни пипнат дори ако действаме тайно. А ние не можем да действаме тайно, защото бригадата в Еврьо ни следи. Ха сме копнали, ха ни е скочила отгоре.