Във вечната гора

— Добро резюме, Веранк.

Лейтенантът сложи бучка захар в кафето си и сърдечно се усмихна с дясната страна на устата си.

— Има едно нещо, което можем да направим, ама е гадно — каза той.

— Нищо, кажете.

— Да заплашим Брезийон, че ако не вдигне блокадата. Ще разгласим какво е направил синът му преди четиринайсет години. Само аз знам истината.

— Гадно е.

— Да.

— Как си го представяте?

— Няма да изпълним заплахата, разбира се. Аз съм в много добри отношения с Ги, сина му, и нямам никакво намерение да му създавам неприятности, след като някога, когато беше момче, го измъкнах от батака.

— Би могло — каза Адамсберг и подпря бузата си с ръка. — Брезийон веднага ще клекне. Като всички, които се правят на много ербап, вътрешността му е мека. Принципът на ореха — чукате отгоре, и той се счупва. А я се опитайте да счупите меда.

— Прияде ми се мед — внезапно обяви Веранк.

Лейтенантът отиде до бара, поръча хляб и мед и се върна на масата.

— Има и друг начин — каза той. — Обаждам се на Ги, обяснявам му за какво става дума и искам от него да помоли баща си да ни остави да работим.

— Така ще стане ли?

— Мисля, че да.

Едно дете баща си ще убеди с готовност да не разсича връзка с безсмислена суровост.

— Синът ви дължи услуга, доколкото разбирам.

— Ако не бях аз, днес нямаше да е ръководен кадър.

— Но тази услуга ще я направи на мен, а не на вас.

— Ще му кажа, че разследването е мое. Че ми дава възможност да покажа какво мога и че ако се справя, ще бъда повишен. Ги ще ми помогне.

Щастлив е, който може, щом знак дадат му дните, товара на дълга си да смъкне от плещите.

— Не това исках да кажа. Всъщност вие ми правите услуга.

Веранк доста успешно топна филията си с мед в кафето. Ръцете на лейтенанта приличаха на тези от старите картини, та изглеждаха леко анахронични.

— Предполага се, че ви охранявам заедно с Ретанкур, не е ли така? — каза той.

— Това няма нищо общо.

— Има донякъде. Ако ангелът на смъртта е замесен в този случай, не можем да го оставим на Мортие.

— Освен следата от инжекцията нямаме никаква сериозна улика.

— Вчера ми направихте услуга. С Високата ливада.

— Да не би паметта ви да се е върнала?

— Не, по-скоро се обърка още повече. Но дори декорът да се окаже друг, петимата са си все същите.

— Така е, все същите са си.

Веранк поклати глава и дояде филията си.

— Да се обадя ли на Ги?

— Давайте.

Пет часа по-късно в центъра на зона, която Адамсберг временно бе оградил с колчета и канап, заети от кръчмаря, Матиас се въртеше гол до кръста около гроба като мечка, изтръгната от зимния си сън, за да помогне на две мечета да хванат плячката. Само дето русият гигант беше с двайсет години по-млад от другите двама, които доверчиво очакваха експертизата на човека, способен да чува песента на земята. Брезийон бе отстъпил безусловно. Гробището в Опортюн беше тяхно, както и Диала, Сламката и Монруж. Обширна територия, освободена от обаждането на Веранк. Веднага след това Адамсберг бе поискал от Данглар да им изпрати екип, който да копае и взима проби, както и два сака с тоалетни принадлежности и чисти дрехи. В Бригадата винаги имаше готов багаж, съдържащ всичко необходимо за оцеляването в случай на внезапно заминаване. Практично решение, но което не позволяваше да си избереш наследените дрехи.

Данглар би трябвало да е доволен от поражението, претърпяно от Брезийон, но не беше. Значението, което Новия сякаш придобиваше за комисаря, запалваше у него искри на остра ревност. Тежка проява на лош вкус според него, тъй като Данглар имаше амбицията да се подвизава високо над тези примитивни рефлекси. Но в момента се чувстваше унизен и раздразнен. Свикнал с неоспоримото си предимство пред всички останали в очите на Адамсберг, Данглар не си представяше, че ролята и мястото му биха могли да се променят — за него те бяха нещо като изградени за вечността темели. Появата на Новия като чели ги разклащаше. По тревожната житейска траектория на Данглар имаше две опорни точки, две поилки, две предпазни клапи — петте му деца, от една страна, и уважението на Адамсберг, от друга. Без да се смята утешителният факт, че ведростта на комисаря проникваше в съществуването му, макар и на капки. Данглар не възнамеряваше да изгуби привилегията си и качествата на Новия го притесняваха. Високата и деликатна интелигентност на Веранк, изразявана с мелодичния му глас, бликаща от хармоничните му черти и кривата му усмивка, можеше да оплете Адамсберг в мрежите си. На всичкото отгоре този тип успя да взриви защитните стени на Брезийон. Предишния ден Данглар мъдро бе решил да укрие информацията, която бе получил два дни по-рано. Сега, почувствал се наранен, той я извади от колчана си и я изстреля като стрела.