Във вечната гора

— Данглар — бе поискал Адамсберг, — изпратете екипа веднага, не мога дълго да задържам предисторика. Той си има огнище и кремък.

— Праисторика — поправи го Данглар.

— Повикайте и патоложката, но не преди обяд. Ще ни трябва на място, щом стигнем до ковчега. Да смята два часа и половина копане.

— Взимам Ламар и Есталер и тръгваме. След час и четирийсет минути ще бъдем в Опортюн.

— Стойте си там, капитане. Пак ще отваряме гроб и от вас няма да има никаква полза. Не ми трябва човек, който стои на петдесет метра от гроба. Имам нужда от хора, които да копаят и изнасят пръстта.

— Идвам с тях — каза Данглар без повече обяснения. — Имам и други новини. Поискахте да проуча четирима мъже.

— Не е спешно, капитане.

— Майоре.

Адамсберг въздъхна. Данглар обичаше да увърта, от деликатност, но понякога увърташе прекалено, от проклетия, и този сложен танц го уморяваше.

— Трябва да подготвя терена, Данглар — каза Адамсберг бързо, — да забивам колчета и да опъвам канап. Ще се чуем по-късно.

Адамсберг затвори телефона и го завъртя като пумпал на масата в кръчмата.

— Какво правя — изрече той повече на себе си, отколкото на Веранк — с двайсет и седем човешки същества на гърба, когато бих се чувствал точно толкова добре и дори хиляда пъти по-добре съвсем сам в планината, седнал на камък и с крака във водата?

Движения на хора, възбудата в душата се сплитат и отминат към тръпнещ небосвод, но не може никой смъртен да съди тук душата, защото този бързей нарича се живот.

— Знам, Веранк. Ще ми се все пак да не я изпитваме непрекъснато тази възбуда. Двайсет и седем мъки заедно, които се срещат и се поздравяват като кораби в пренаселено пристанище. Би трябвало да има начин да минем над пяната.

— Уви, човек не може на суша все да бъде — потъва най-накрая, това се случва даже и с онзи от безкрая.

— Сега ще видим накъде ще посочи антената на телефона — каза Адамсберг и отново завъртя пумпала. — Към сушата или към безкрая — добави той и посочи най-напред вратата към улицата, после прозореца, който гледаше към полето.

— Към хората — отсъди Веранк още преди апаратът да спре да се върти.

— Към хората — потвърди Адамсберг, когато телефонът спря с насочена към вратата антена.

— Във всеки случай безкраят не е пуст. На ливадата има шест крави и един бик в съседната ливада. Това вещае неприятности, нали така?

Както в Монруж, Матиас беше клекнал до гроба и прекарваше големите си ръце по земята, опипваше я с пръсти, спираше, пак продължаваше, следвайки белезите, оставени в пръстта. Двайсет минути по-късно той очертаваше с мистрията обиколката на трап с диаметър метър и шейсет в горната част на гроба. Застанали около него, Адамсберг, Веранк и Данглар го наблюдаваха внимателно, докато Ламар и Есталер опъваха около района жълта пластмасова лента.

— Същата история — каза Матиас на Адамсберг и се изправи. — Оставям те, нататък ще се оправиш сам.

— Но само ти можеш да ни кажеш дали са копали същите хора. Можем да повредим краищата на ямата, като извадим ковчега.

— Можете — съгласи се Матиас. — Особено с тази глинеста почва, която ще полепне по дървото.

Матиас завърши огледа на извадената пръст в седемнайсет часа и трийсет минути, по залез-слънце. Според него и според следите, оставени от кирките, двама души бяха копали на смени, несъмнено същите като в Монруж.

— Единият замахва отвисоко и копае почти отвесно, копката на другия е по-полегата.

— Кога е било това? — попита патоложката, която се бе присъединила към групата преди половин час.

— Ако се съди по слягането на пръстта и височината на тревата, операцията е извършена преди около месец — обясни Матиас.