— Вероятно малко преди Монруж.
— А кога е погребана жената?
— Преди четири месеца — каза Адамсберг.
— Е, аз тръгвам — каза Матиас нетърпеливо.
— В какво състояние е ковчегът? — попита Жюстен.
— Капакът е разбит. Не съм гледал вътре.
Странен контраст, помисли Адамсберг — русият гигант отстъпва към колата, която ще го заведе в Еврьо, а Ариан облича гащеризона си и заема мястото му, без да прояви и капка притеснение. Не бяха донесли стълба и Ламар и Есталер помогнаха на патоложката да слезе в трапа. Дървото на ковчега няколко пъти пропука и мъжете отстъпиха, когато вонята достигна до тях.
— Бях ви казал да си сложите маски — каза Адамсберг.
— Запали прожекторите, Жан-Батист — разнесе се спокойният глас на лекарката, — и ми дай един фенер. На пръв поглед нищо не е докосвано, като при Елизабет Шател. Ще речеш, че са отваряли ковчезите само за да видят какво има вътре.
— Може да е някой последовател на Мопасан — промърмори Данглар, който бе залепил маската за носа си и гледаше да не се отдалечава много от другите.
— Тоест, капитане? — попита Адамсберг.
— Мопасан има един герой, който изгубил любимата си и не можел да понесе мисълта, че никога няма да види лицето й. Решил да й се полюбува за последен път и разкопал гроба й. Обаче лицето не приличало на онова, което бил обожавал. Въпреки това я прегърнал и от този миг нататък не парфюма на любовницата му, а мирисът на смъртта го придружавал навсякъде.
— Аха — каза Адамсберг. — Очарователно.
— Това е Мопасан.
— Но историята е измислена. И подобни истории се пишат, за да не се случат в живота.
— Абе, знае ли човек.
— Жан-Батист — повика го патоложката, — известно ли ти е от какво е починала?
— Не.
— Аз ще ти кажа. От счупване на черепа. Здраво са я ударили или пък нещо й е паднало на главата.
Адамсберг замислено се отдалечи. Злополука при Елизабет, тук също злополука. Или убийства. Комисарят беше озадачен. Да убиваш жени, за да разкопаваш гробовете им след три месеца, изглеждаше напълно налудничаво. Изчака Ариан да свърши работата си, седнал на влажната трева.
— Това е всичко — каза патоложката, докато я вадеха от ямата. — Нищо не са й взели, дори зъб. Имам чувството, че са копали по-скоро около горната част на главата. Възможно е да са искали да вземат кичур коса или око — добави тя спокойно. — Но след толкова време тя…
— Знам, Ариан — прекъсна я Адамсберг, — тя няма очи.
Данглар се отправи към църквата — неудържимо му се повдигаше. Укри се между два контрафорса и се насили да разгледа настилката пред входа — черен и червеникав кремък. Но приглушените гласове все пак достигаха до него.
— Ако на някого му трябва кичур коса, би могъл да го отреже преди погребението.
— Ако има достъп до трупа.
— Бих могъл да приема тази Мопасанова жар за един женски труп, но не и за два, Ариан. Можеш ли да видиш дали косата е пипана?
— Не — каза лекарката, сваляйки ръкавиците си. — Носела е косата си късо подстригана и няма следи от отрязване. Възможно с да си имаш работа с осквернителка фетишистка, така силно обсебена от манията си, че не се поколебава да наеме двама копачи, за да я задоволи. Могат да засипват, Жан-Батист, няма какво повече да видим.
Адамсберг се приближи до ямата и отново прочете името на покойната. Паскалин Вилмо. Молбата за информация относно причината за смъртта беше на път. Може би щеше да узнае повече от слуховете в селото още преди да получи официалните данни. Вдигна двата трофея, които бяха останали в тревата, и даде знак да заровят дупката.
— За какво ти е това? — попита Ариан учудено, докато сваляше гащеризона си.
— Това са еленови рога.
— Да, виждам. Но защо ги носиш със себе си?
— Защото не мога да ги оставя там, Ариан. Нито в кръчмата.
— Твоя работа — рече сговорчиво патоложката.
По очите на Адамсберг познаваше, че е отплувал надалеч и че няма смисъл да му задава въпроси.
XXVII
След като слухът изпълни мисията си, прескачайки от дърво на храст по пътя между Опортюн и Аронкур, Робер, Освалд и потвърдителят влязоха в кръчмето, където вечеряха полицаите. Горе-долу това очакваше и Адамсберг.