— Мътните да го вземат, каръкът ни преследва — каза Робер.
— По-скоро ни предшества — поправи го Адамсберг. — Седнете — додаде той и им направи място.
Този път сборището принадлежеше на Адамсберг и ролите неусетно се бяха разменили. Тримата нормандци дискретно поглеждаха към много хубавата жена, която смело се хранеше в края на масата, поемайки последователно глътка вино и глътка вода.
— Това е съдебната лекарка — обясни Адамсберг, за да не губят време в увъртания.
— Която работи с теб — уточни Робер.
— Която дойде да огледа трупа на Паскалин Вилмо.
Робер вирна брадичка в знак, че е разбрал и че не одобрява.
— Ти знаеше ли, че гробът е отварян? — попита го Адамсберг.
— Знаех само, че Гратиен е видял Сянката. Казваш, че ни предшестват.
— Във времето, Робер, от няколко месеца насам. Влачим се след събитията.
— Ама не изглежда да си се разбързал — каза Освалд.
Наведен над чинията си в другия край на масата, Веранк потвърди с кимване.
— Какво си мърмори полурижият? — тихо попита Робер.
— Внимавай, Робер, не го наричай така.
— Добре — съгласи се Робер. — Но не разбирам какво казва.
— Че нямаме бърза работа.
— Не говори като другите твоят братовчед.
— Не говори, семейна черта му е.
— А, щом е семейна черта — каза Робер почтително.
— Се разбира от само себе си — прошепна потвърдителят.
— И не ми е братовчед — рече Адамсберг.
Нещо мъчеше Робер. Адамсберг ясно виждаше това по начина му да държи чашата в юмрука си и да помръдва челюстта си от ляво на дясно, все едно дъвче сено.
— Какво има, Робер?
— Дошъл си за Сянката на Освалд, а не за елена.
— Откъде знаеш? Двете се случиха едновременно.
— Не ме лъжи, беарнецо.
— Че ще си вземеш рогата ли?
Робер се поколеба.
— Дал съм ти ги, твои са. Но не ги разделяй. И не ги забравяй.
— Цял ден ги разнасям.
— Добре — заключи Робер, успокоен. — А каква е тази Сянка? Освалд твърди, че е смъртта.
— В известен смисъл — да.
— А иначе?
— Нещо или някой, който никак не ми харесва.
— Значи ти — прошепна Робер — дотичваш веднага щом някой кретен като Освалд ти каже, че е видял да минава Сянка. Или веднага щом нещастница като Ерманс, на която й хлопа дъската, поиска да говори с теб.
— Работата е там, че друг един кретен, пазач на гробището в Монруж, също е видял Сянка. И в него гробище някакъв ненормалник също е наел хора да му разкопаят гроб, за да отвори ковчега.
— Защо казваш, че е наел хора?
— Защото е платил на две момчета да копаят и двете момчета са мъртви.
— Че той не е ли могъл да копае сам?
— Той е жена, Робер.
Робер зяпна, после отпи от бялото си вино.
— Това не е човешко — каза Освалд. — Не мога да повярвам.
— Но се е случило, Освалд.
— А онзи, дето коли елени, също ли е жена?
— Какво общо има това? — попита Адамсберг.
Освалд размисли, забил нос в чашата си.
— Много неща се случват едновременно на едно и също място. Може да са свързани.
— Престъпниците си имат предпочитания, Освалд. Да убиеш елен и да разкопаеш гроб, са две различни неща.
— Иди разбери — каза потвърдителят.
— Тази Сянка същата ли е? — осмели се Освалд да зададе истински въпрос. — Тази, дето се плъзга, и тази, дето копае?
— Боя се, че да.
— Смяташ да направиш нещо — попита Освалд, без да пита.
— Да чуя от теб какво знаеш за Паскалин Вилмо.
— Виждахме я само в пазарните дни, но мога да ти кажа, че беше благочестива като Мадоната и че си отиде, без да се е възползвала от живота.
— Лошо е да умреш — каза Робер. — Обаче като не си живял, е още по-лошо.
И продължава да те сърби след шейсет и девет години, помисли Адамсберг.
— Как е починала?
— Не е много християнско, ама един камък от църквата й размазал главата, докато почиствала бурените около входа. Намерили са я по корем на земята с камъка отгоре й.