— Проведоха ли разследване?
— Дойдоха жандармите от Еврьо и казаха, че е нещастен случай.
— Иди разбери — каза потвърдителят.
— Какво, иди разбери?
— Дали не е божия работа.
— Не говори дивотии, Ашил. С тоя свят, дето е тръгнал на погибел, бог си има друга работа. Няма да седне да хвърля камъни по главата на Паскалин.
— Тя работеше ли нещо? — попита Адамсберг.
— Помагаше в обущарницата в Кодбек. Най-добре я познаваше кюрето. Тя вечно висеше в изповедалнята. Кюрето обслужва четиринайсет енории и идва тук в петъците на всеки две седмици. През тези дни точно в седем часа Паскалин цъфваше в църквата. А беше единствената жена в Опортюн, недокосвана от мъж. Да се чудиш какво е разправяла на кюрето.
— Къде ще служи утре?
— Никъде. Вече не служи.
— Починал?
— За тебе всички са починали — забеляза Робер.
— Не е починал, ама все едно че е — обясни Освалд. — Има депресия. Случило му се, когато бил на гости у касапина в Арбек, и го държи вече две години. Не си болен, ама си лягаш и не искаш да ставаш. И не можеш каза защо.
— Тъжна работа — потвърди Ашил.
— Баба ми на туй му викаше меланхолия — каза Робер. — Понякога това свършва в селското блато.
— Значи кюрето не иска да става?
— Изглежда, че е станал, но е съвсем променен. Обаче за него човек може да се досети защо. Щото му откраднаха мощите. Това го повали.
— Пазеше ги като зениците си — потвърди потвърдителят.
— Мощите на свети Йероним. Те му бяха гордостта в църквата в Менил. Пфу, три кокоши кости под стъклен звънец.
— Освалд, не оскърбявай бога, на маса сме.
— Не оскърбявам никого, Робер. Казвам само, че свети Йероним си беше примамка за магаретата. Ама на кюрето по-добре да му бяха извадили джигера.
— Може ли все пак да го посети човек?
— Нали ти казах, че го откраднаха.
— Имам предвид кюрето.
— А, нямам представа. Не сме му много близки с Робер. Кюретата са малко като ченгетата. Не можело туй, не можело онуй, квото и да правиш, все не са доволни.
Освалд щедро наля в чашите, сякаш за да покаже, че не се подчинява на изискванията на кюрето.
— Някои разправят, че кюрето се такова — подзе Робер тихо. — Някои разправят, че кюрето е мъж като другите.
— Така изглежда — глухо рече потвърдителят.
— Слухове? Или има доказателства?
— Че е мъж ли?
— Че се такова — търпеливо каза Адамсберг.
— Заради депресията е. Когато така се спихнеш без причина и не казваш защо, значи има жена.
— Точно — каза Ашил.
— Споменават ли името на жената? — попита Адамсберг.
— Знае ли човек — каза Робер уклончиво.
След което хвърли поглед на комисаря, после на Освалд, което може би означаваше, реши Адамсберг, че става дума за Ерманс. По време на този кратък обмен на реплики Веранк си мърмореше, отхапвайки от ябълковия си пай.
Мъжете от Бригадата станаха от масата. Прибираха се в Париж, докато Адамсберг, Веранк и Данглар оставаха в хотелчето в Аронкур. Във фоайето Данглар дръпна Адамсберг за ръкава.
— Оправи ли се с Веранк?
— Сключихме примирие. Имаме работа.
— Не искате ли да ви кажа какво научих за онези четиримата?
— Утре, Данглар — каза Адамсберг, откачайки от таблото ключа от стаята си. — Едва се държа на краката си.
— Добре — каза майорът и се отправи към дървеното стълбище. — В случай че все още ви интересува, двама от тях са мъртви. Остават трима.
Адамсберг закачи ключа на таблото.
— Капитане — каза той.
— Взимам бутилка и две чаши и идвам — рече Данглар.
XXVIII
Три сламени стола и малка дървена масичка оформяха нещо като приемна в единия ъгъл на фоайето. Данглар остави чашите, запали двете свещи в медния свещник и отвори бутилката.
— Налей ми символично — каза Адамсберг и подаде чашата си.
— Това е само ябълково вино.
Данглар наля на себе си реалистично и седна срещу комисаря.
— Седнете отсам, Данглар — каза Адамсберг и посочи стола от лявата си страна. — И говорете тихо. Не е нужно Веранк да ни чуе в стаята си горе. Кои са мъртви?