Във вечната гора

— Фернан Гаско и Жорж Тресен.

— Келчото и Дебелия — уточни Адамсберг, пощипвайки се по бузата. — Кога?

— Преди седем и преди три години. Гаско се удавил в басейна на един луксозен хотел близо до Алтиб. Тресен не успял да забогатее. Живуркал в една барака и един ден избухнала бутилка газ. Всичко станало на пепел.

Адамсберг опря краката си на ръба на съседния стол и обхвана коленете си с ръце.

— Защо казахте „остават трима“?

— Просто броя.

— Данглар, да не би сериозно да мислите, че Веранк е очистил Келчото и Дебелия?

— Мисля само, че след още три нещастни случаи, бандата от Калдез няма да съществува.

— Два нещастни случая не са невъзможни, нали?

— Не вярвате за Елизабет и Паскалин. Защо бихте вярвали за тези два?

— При двете жени имаме Сянка на картината и още доста общи елементи. И двете са от един край, и двете са благочестиви, и двете са девствени, и на двете гробовете са осквернени.

— А при Фернан и Жорж — едно и също село, една и съща банда, едно и също злодеяние.

— Какво е станало с другите двама? С Ролан и Пиеро?

— Ролан Сер е отворил кинкалерия в По, Пиер Ансено е горски пазач. Четиримата продължавали да се виждат редовно.

— Бандата беше много сплотена.

— Което значи, че Ролан и Пиер знаят, че Фернан и Жорж са станали жертви на злополука. Биха могли да предположат, че нещо не е както трябва, ако имат капка акъл в главите.

— Акълът не е техен патент.

— В такъв случай би трябвало да ги предупредим. За да внимават.

— Това би означавало да очерним Веранк, без да сме сигурни в нищо, Данглар.

— Или да изложим живота на другите двама на опасност, без да си мръднем пръста. Когато очистят следващия със заблуден куршум по време на лов или с откъртил се от скалата камък, може би ще съжалявате, че не сте чернили навреме.

— Защо сте толкова сигурен в себе си, капитане?

— Новия не е дошъл тук без причина.

— Очевидно.

— Дошъл е за вас.

— Така е.

— По този въпрос сме на едно мнение. Вие поискахте от мен да се осведомя за четиримата, вие пръв заподозряхте Веранк.

— В какво, Данглар?

— В намерение да ви види сметката.

— Или да провери нещо.

— Какво нещо?

— Нещо за петия.

— Този, с когото се занимавате лично.

— Именно.

Адамсберг замълча и побутна чашата си към бутилката.

— Символично — каза той.

— Естествено — потвърди Данглар и наля три пръсти.

— Петият, най-възрастният, не е участвал в нападението. По време на боя е стоял на пет метра оттам, в сянката на един орех. Изглеждал е така, сякаш е давал заповедите, сякаш е бил шефът. Човекът, който нарежда, но не си цапа ръцете лично, разбирате ли?

— Отлично.

— Там, където е бил, малкият Веранк не е могъл да различи лицето му.

— Откъде знаете?

— Знам, защото Веранк назова четирима от нападателите му, но не назова петия. Четиримата са прекарали четири години в поправителен дом, но петият се е измъкнал.

— И смятате, че Веранк е дошъл само за да разбере дали го познавате?

— Така смятам.

— Не. Когато ме помолихте да проверя онези имена, подозирахте друго нещо. Кое ви накара да си промените мнението?

Адамсберг мълчаливо топна бучка захар в чашата си с вино.

— Симпатичната му муцуна? Стиховете му? Не е трудно да стихоплетстваш.

— Не е и лесно. Според мен го бива.

— Според мен не.

— Говоря за ябълковото вино. Много сте раздразнителен, капитане. Раздразнителен и завистлив — флегматично добави Адамсберг и смачка бучката захар с пръст на дъното на чашата.

— Ама кое ви накара да си промените мнението, по дяволите? — повиши тон Данглар.

— По-тихо, капитане. Когато Ноел го обиди, Веранк искаше да реагира, но не можа. Не можа дори да му разбие мутрата, което би било най-малкото.

— И какво от това? Бил е под влияние на шока. Видяхте ли лицето му? Беше бял като тебешир. Личеше си, че страда.

— Да, спомнил си е хилядите обиди, които са му нанасяли в детството и в младостта. Веранк не само е имал шарена коса, ами е и куцал, след като конят го е прегазил. Освен това се е боял и от сянката си след нападението на полето.