— Мислех, че е било на лозето му.
— Не, объркал е двете места, след като е изгубил съзнание.
— Доказателство, че не е с всичкия си. Човек, който говори в додекаметър не е с всичкия си.
— Обикновено не проявявате нетолерантност, капитане.
— Намирате за нормално говоренето в стихове?
— Той не е виновен, това му е семейна черта.
Адамсберг побутна разтопената бучка захар с върха на показалеца си.
— Помислете, Данглар. Защо Веранк не разби мутрата на Ноел? Достатъчно як е, за да напердаши лейтенанта.
— Защото е нов, защото не успя да реагира, защото между двамата имаше маса.
— Защото е кротък човек. Този мъж никога не си е служил с юмруците си. Това не го интересува. Оставя по-буйните да го правят вместо него. И никого не е убил.
— Значи е дошъл само за да узнае името на петия нападател?
— Така мисля. И за да уведоми петия, че знае.
— Не съм сигурен, че сте прав.
— Нито пък аз. Да кажем, че се надявам.
— Какво да правим с другите двама? Няма ли да ги предупредим?
— Не още.
— А петия?
— Предполагам, че петият е достатъчно голям, за да се защитава сам.
Данглар се изправи несигурно. Гневът му срещу Брезийон, после срещу Девалон, после срещу Веранк, ужасът от перспективата да осквернят още един гроб и прекаленото количество вино му подкосяваха краката.
— Познавате ли петия? — попита той.
— Да — отвърна Адамсберг и отново потопи пръст в празната си чаша.
— И това сте били вие.
— Да, капитане.
Данглар поклати глава и каза „лека нощ“. Понякога човек е сигурен в нещо, но му е непоносимо да му го потвърдят. Адамсберг изчака да минат пет минути, после остави чашата си на бара и се качи по стълбите. Спря пред вратата на стаята на Веранк и почука. Лейтенантът четеше, седнал на леглото си.
— Имам една тъжна новина за вас, лейтенант.
Веранк вдигна поглед от книгата си.
— Слушам ви.
— Фернан Келчото и Дебелия Жорж, помните ли ги?
Веранк бързо притвори очи.
— Ами мъртви са. И двамата.
Лейтенантът кимна без коментар.
— Можете да ме попитате как са починали.
— Как са починали?
— Фернан се е удавил в един басейн, а Дебелия Жорж е изгорял жив в колибата си.
— Значи нещастни случаи.
— В известен смисъл съдбата ги е застигнала. Малко като в Расин, нали?
— Може би.
— Лека нощ, лейтенант.
Адамсберг затвори вратата и застана неподвижен в коридора. Чака почти десет минути, преди да чуе мелодичния глас на Веранк.
Адамсберг напъха ръце в джобовете си и тихо се отдалечи. Беше направил това, за да е спокоен Данглар. Но в стиховете на Веранк нямаше нищо спокойно. Отмъстителна омраза, война, предателство и смърт — това бе присъщо на Расин.
XXIX
— Ще действаме тактично — каза Адамсберг, докато паркираше пред дома на свещеника в Менил. — Няма да притискаме човек, който оплаква мощите на свети Йероним.
— Питам се — обади се Данглар — дали фактът, че църквата в Опортюн е хвърлила камък върху главата на една енорията, не е разстроил доброто кюре.
Викарият ги посрещна враждебно и ги отведе в гореща и мрачна стаичка, където, под един много нисък таван от греди, свещеникът на четиринайсет енории, облечен в цивилни дрехи, седеше приведен пред екрана на компютър. Стана, за да ги поздрави. Беше доста грозен, енергичен и червендалест мъж, който повече приличаше на отпускар, отколкото на поразен от депресия. Единият му клепач обаче мигаше самостоятелно, като буза на жаба, сигнализирайки, че смут трепти в душата му, би казал Веранк. За да го накара да ги приеме, Адамсберг бе изтъкнал кражбата на мощите.
— Не си представям, че парижката полиция ще дойде чак до Менил-Бошан заради една кражба на мощи — каза свещеникът, като стисна ръката на комисаря.
— Нито пък аз — призна Адамсберг.
— Още повече че вие ръководите Криминалната бригада, както разбрах. Укорявате ли ме в нещо?
Адамсберг беше доволен, че свещеникът не се изразява с херметичния и тъжно припяващ глас на църковните деятели — мелодичност, която пораждаше у него неустоима меланхолия още от времето на безкрайните литургии, които бе принуден да слуша като дете в малката ледена църква. Това беше един от редките моменти, когато безкомпромисната му и вечна майка си позволяваше да въздиша, бършейки очите си с кърпичка, и той съзираше в пристъп на притеснение една мъчителна близост, за която би предпочел да не знае. Но пак по време на тези литургии бе мечтал най-интензивно. Свещеникът им посочи една дълга дървена пейка, върху която тримата полицаи се подредиха като ученици в класната стая. Поради непредвидимото съдържание на саковете за спешни случаи Адамсберг и Веранк носеха бели ризи и двамата. Ризата на Адамсберг му беше голяма и ръкавите му падаха върху пръстите.