Във вечната гора

— Вашият викарий не ни пускаше — каза Адамсберг, навивайки ръкавите си. — Помислих си, че свети Йероним ще ни отвори вратите на дома ви.

— Викарият ме пази от чужди погледи — обясни кюрето, наблюдавайки една ранна муха, която летеше из стаята. — Не иска да ме виждат. Срам го е от мен и ме крие. Ако ви се пие нещо, в бюфета има. Аз не пия вече. Не знам защо, но това престана да ме забавлява.

Адамсберг задържа Данглар с предупредителен жест — беше едва девет часът сутринта. Кюрето вдигна глава към тях, учуден, че не чува въпроси. Той не беше нормандец и изглеждаше способен да говори открито, което в случая смущаваше тримата полицаи. Да обсъждаш тайните на един свещеник — за които се предполагаше, че са по-скоро деликатни, — бе далеч по-трудно, отколкото да си приказваш с лакти на масата с някой бандит. Адамсберг имаше чувството, че стъпва с подковани обувки по нежна морава.

— Викарият ви крие — повтори той, прилагайки нормандската хитрост с твърдението-съдържащо-въпрос.

Кюрето запали лулата си и проследи с поглед мухата, която преминаваше в бръснещ полет над клавиатурата му. Сви ръка във формата на кръгъл капак и удари по масата, но я изпусна.

— Не се опитвам да я убия — обясни той, — а да я уловя. Интересувам се любителски от честотата на трептенията, излъчвани от крилата на мухата. А тя е много по-голяма, когато мухата е хваната.

Издуха голям кръг пушек и ги изгледа, с ръка, все така свита като капсула.

— Идеята да изпадна в депресия е на моя викарий — подзе той. — Докато нещата се оправят. Изолира ме почти напълно по молба на властите от епархията. Не съм виждал никого от седмици, така че с удоволствие бих си поговорил, пък било то и с ченгета.

Адамсберг се поколеба пред загадката, подхвърлена безцеремонно от кюрето. Човекът явно имаше нужда да бъде чут и разбран. И защо не. Свещениците цял живот изслушваха притесненията на миряните, без да могат да се оплачат от своите. Комисарят имаше няколко хипотези — любовно разочарование, плътски угризения, загуба на мощи, вражеска църква в Опортюн.

— Загуба на призвание — предположи Данглар.

— Именно — каза кюрето и наведе глава към майора в знак на одобрение.

— Внезапна или постепенна?

— Има ли разлика? Внезапността на едно усещане е само завършек на скрита постепенност, която не сме забелязали.

Ръката на кюрето се спусна към мухата, която се измъкна между палеца и показалеца.

— Малко като рогата на елена, когато израстват от кожата — каза Адамсберг.

— Примерно. Ларвата на идеята се развива в скривалището си, после изведнъж се превръща в муха и отлита. Човек не губи призванието си изведнъж, както губи книга. Впрочем книгата винаги се намира, призванието — никога. Това доказва, че от доста време вече призванието е отслабвало без предупреждение и без много шум. Докато една сутрин всичко е свършило — през нощта границата е била премината, а вие дори не сте забелязали. Поглеждате навън, някаква жена минава на велосипед, ябълките са покрити със сняг, изпитвате лека погнуса и усещате, че светският живот ви зове.

— До вчера твърдо вярвах в призванието свое, не мислех да напускам амвона си спокоен, но всичко се разпръсна като стерилен прах и расото захвърлих, и службата презрях.

— Нещо подобно, да.

— Всъщност не ви беше грижа за мощите, така ли? — Попита Адамсберг.

— А вие бихте искали да ме е грижа?

— Мислех си за размяна. Аз да намеря свети Йероним, а вие да ми кажете нещо за Паскалин Вилмо. Предполагам, че сделката не ви интересува.

— Кой знае? Моят предшественик, отец Ремон, си умираше за мощи, за тези от Менил и изобщо за всякакви фетиши. Аз не бях на неговата висота, но все пак научих едно друго. Заради него търся свети Йероним.