— Преди това трябва да ви обясня други неща.
— Слушам ви.
— Ами по-добре ще е да си вървите, Веранк — прошепна Данглар. — Никой не може да улови Адамсберг. То е все едно да уловиш вятъра. Ако имате намерение да му създавате неприятности, първо ще си имате работа с мен.
— Не се съмнявам, майоре. Само че нямам никакви намерения.
— Децата са си деца. Вече не сте на възраст да се занимавате с разправиите им, той също. Останете и работете, или си вървете.
Веранк бързо затвори очи и се върна на мястото си на пейката. Разговорът с кюрето продължаваше, но Адамсберг изглеждаше разочарован.
— Нищо друго ли нямаше, нищичко? — настояваше комисарят.
— Нищо, освен този страх от хомосексуалността у Паскалин.
— Дали пък двете не са спали заедно?
— Двете не са спали с никого, нито с мъже, нито с жени.
— Да са ви говорили за елени?
— Не, никога. Защо?
— Освалд ми говореше за елени. Той смесва всичко.
— Освалд — и това не е тайна на изповедта — е доста особен. Не е да му хлопа дъската като на сестра му, но някак не може да погледне нещата отстрани, ако разбирате какво искам да кажа.
— А Ерманс? Посещаваше ли ви?
Предизвикателно или несъзнателно мухата отново се приближаваше към топлия монитор и отвличаше вниманието на свещеника.
— Идваше, но много отдавна, когато в селото се говореше, че носи нещастие. После си изгуби ума и повече не го намери.
Като призванието, каза си Адамсберг и се запита дали някой ден ей така ще види сняг по клоните и жена на велосипед и ще напусне Бригадата завинаги.
— Вече не идва, така ли?
— Не, защо, идва — каза кюрето и отново задебна мухата, която преминаваше от клавиш на клавиш. — Което ми напомня едно нещо. Беше преди шест или седем месеца. Паскалин имаше няколко котки. Някой беше пребил една от тях и я беше оставил цялата в кръв пред вратата й.
— Кой?
— Така и не се разбра. Детска работа вероятно, случва се във всички села. Бях забравил тази случка, но Паскалин много се разстрои. Освен че й беше мъчно за котката, но и се уплаши.
— Защо пък?
— Уплаши се някой да не я заподозре в хомосексуалност. Това й беше фиксидея, нали ви казах.
— Не виждам връзката — обади се Веранк.
— Има връзка — каза кюрето раздразнено. — Котката беше котарак и му бяха отрязали гениталиите.
— Прекалено жестоко за детска игра — намръщи се Данглар.
— И Елизабет ли имаше котки?
— Само една. Но нищо лошо не й се е случвало.
Тримата мъже мълчаливо потеглиха към Аронкур. Адамсберг шофираше със скоростта на кон, сякаш колата трябваше да се движи със същия забавен ритъм като мислите му.
— Какво мислите за него, капитане? — попита Адамсберг.
— Малко нервен, доста откачен, което е разбираемо, щом се е решил да промени живота си радикално. Но посещението си струваше труда.
— Заради книгата, разбира се. Тя какво представлява, списък на мощите?
— Не, това е най-големият трактат за употребата им. За светите мощи и за това как да се употребяват. Екземплярът на кюрето е в много добро състояние. Струва колкото четиригодишната ми заплата.
— Мощите са се употребявали?
— За какво ли не. Против разстройство, ухобол, треска, хемороиди, отпадналост, всякакви неразположения.
— Би трябвало да я препоръчаме на доктор Ромен — усмихна се Адамсберг. — Защо това издание е толкова ценно?
— Обясних на Веранк. Защото съдържа най-прочутото лекарство, което Църквата е цензурирала в продължение на векове. Впрочем доста неподходящо е за един свещеник да притежава тази книга. И да я остави отворена точно на тази страница. Явно дребно предизвикателство.
— В края на краищата за него е било най-лесно да открадне костите на Йероним. Лекарство за какво, Данглар? За да си намери изгубеното призвание? За да се освободи от дяволските изкушения?
— За да постигне вечен живот.
— На земята или на небето?
— На земята.
— Хайде, капитане, кажете ми рецептата.
— Да не мислите, че я помня? — изръмжа Данглар.
— Аз я помня — дискретно се обади Веранк.
— Слушам ви, лейтенант — каза Адамсберг, все така усмихнат. — Така може би ще ни стане ясно какво се върти в главата на кюрето.
— Добре — съгласи се Веранк неохотно, тъй като все още не разбираше кое у Адамсберг е проява на истински интерес и кое — на обикновено фантазиране. — Лек за удължаване на живота чрез качествата на мощите, отслабващи миазмите на смъртта, с най-истинските начини на употреба и без старите грешки.