— Това ли е всичко?
— Не, това е само заглавието.
— После става сложно — каза Данглар, изумен и оскърбен.
— Пет пъти идва времето на младостта, когато трябва да го обърнеш вън от обсега на неговата нишка, минава и заминава. Свети мощи ще стриеш на прах, ще вземеш три щипки, ще ги смесиш с мъжкия принцип, който не бива да се прегъва, с живото на девиците, отдясно, подправени по три в равни количества, ще ги счукаш с кръста, който живее във вечната гора, съседна в същото количество, държани на едно и също място от лъча на светеца във виното на годината, ще поставиш главата й на земята.
— Познавахте ли този текст, Веранк?
— Не, току-що го прочетох.
— Разбирате ли го?
— Не.
— И аз не.
— Става дума за вечния живот — намусено се обади Данглар. — Не е шега работа.
Половин час по-късно Адамсберг и двамата му подчинени товареха саковете си на колата и се готвеха да потеглят към Париж. Данглар мърмореше заради преградата за камина, без да се смятат рогата, които направо задръстваха задната седалка.
— Има само едно решение — рече Адамсберг. — Слагаме рогата отпред, а вие двамата сядате отзад.
— Най-добре ще е да оставим рогата тук.
— Шегувате се, капитане. Вие сте най-висок, затова ще шофирате, а ние с Веранк ще седнем отзад от двете страни на преградата: Ще се съберем.
Данглар изчака Веранк да се настани и дръпна Адамсберг настрани.
— Той лъже, господин комисар. Никой не може да запомни подобен текст. Никой.
— Той е свръхнадарен, нали ви казах. Никой не може и да стихоплетства като него.
— Едно е да измисляш, друго — да помниш. Той изрецитира проклетия текст с точност до запетайка. Лъже. Наизуст знаеше рецептата.
— И защо лъже, Данглар?
— Нямам идея. Но това е прокълната рецепта.
XXX
— Носела е сини обувки — обяви Ретанкур, като остави на бюрото на Адамсберг найлонов илик.
Адамсберг погледна плика, после лейтенанта. Ретанкур държеше котарака под мишница и Пухчо, увесил глава и крака, блажено се оставяше да го разнасят като парцал. Адамсберг не се надяваше на толкова бърз резултат. Честно казано, не се надяваше на никакъв резултат. Но ето че обувките на ангела на смъртта стояха на бюрото му, износени, изкривени — и сини.
— Няма никаква следа от боя по подметките — добави Ретанкур. — Но това е нормално, тъй като последните две години са били много носени.
— Разкажете ми — каза Адамсберг, като кацна на шведската табуретка, която специално бе избрал за кабинета си.
— Къщата е непродаваема и агенцията по недвижимите имоти не я поддържа. Никой не я е почиствал след ареста. Обаче беше празна. Нямаше нито мебели, нито посуда, нито дрехи.
— Тоест? Обир?
— Да. В квартала всички са знаели, че сестрата няма семейство и че вещите й са в много добро състояние. И постепенно са обрали всичко. Обиколих жилищата със самонастанили се семейства и един цигански табор. Освен обувките открих една блуза и едно одеяло, които са й принадлежали.
— Къде?
— В една каравана.
— Обитавана?
— Да. Но не ни трябва да знаем от кого, нали?
— Не ни трябва.
— Обещах на дамата да й заменя обувките. Тя няма друг чифт, има само терлици. Така че й липсват.
Адамсберг заклати краката си.
— Сестрата — промърмори той — е убивала старци с инжекции в продължение на четирийсет години. Станало й е истинска професия, традиция на полувековен живот. Защо изведнъж ще се насочи към окултното и ще наеме копачи, за да изравя девственици? Не разбирам, тази рязка промяна не с логична.
— Действията на сестрата поначало не са логични.
— Напротив, всяка лудост е логична, всяка лудост следва определена траектория.
— Може би престоят в затвора я е променил.
— Така предполага и патоложката.
— Защо казвате „девственици“?
— Защото и Паскалин, и Елизабет са били такива. И мисля, че това е важно за осквернителката. Сестрата също никога не е имала партньор.