— Напротив — възрази Данглар, който, винаги когато беше объркан, се оттегляше в храма на знанието, така както други се оттеглят в манастир. — Познавам зоолози, които го намираха за съвсем логично.
— Тоест режеха?
— Режеха.
— С каква цел?
— За да извадят костта. Има кост в пишката на котараците.
— Подигравате ли ми се, Данглар?
— Че защо? В свинската зурла как има!
XXXI
Адамсберг се спускаше към Сена, следвайки полета на чайките, които се рееха в далечината. Колкото и да вонеше през някои дни, реката на Париж бе неговото стичащо се убежище, мястото, където можеше най-добре да остави мислите си да носят на воля. Само тук ги освобождаваше, както се пуска ято птици, и те се разпиляваха в небето, лудуваха, понесени от вятъра, лекокрили и несериозни. Колкото и парадоксално да изглежда, да произвежда несериозни мисли бе приоритетната дейност на Адамсберг. Тя му бе особено необходима, когато прекалено много елементи задръстваха съзнанието му, трупаха се на компактни маси и сковаваха способностите му. В такива случаи не му оставаше друго, освен да си разцепи главата и да пусне всичко вкупом навън, на въздух. Това не изискваше никакво усилие сега, когато слизаше по стълбите към брега.
Сред всички тези мисли винаги имаше някоя по-непреклонна от другите, като онази чайка, която бдеше за доброто поведение на групата. Нещо като мисъл-началник, мисъл-ченге, която наблюдаваше другите и не им разрешаваше да престъпват границите на реалното. Комисарят потърси в небето коя чайка се бе самоназначила днес за жандарм. Бързо я забеляза — тъкмо смъмряше един младок, който се забавляваше да си играе на вятъра и забравяше задълженията си. После се спусна към друг непослушник, който летеше ниско над мръсната вода. Чайка-ченге, която не спираше да подвиква. Засега неговата самоназначила се мисъл-ченге бързо прелиташе през главата му, ту напред, ту назад, и чуруликаше: Ама наистина има кост в свинската зурла, наистина има кост в котешката пишка.
Тези нови знания много занимаваха Адамсберг, докато бродеше покрай реката, която днес бе тъмнозелена и развълнувана. Едва ли много хора знаеха, че в пишката на котарака има кост. Как ли се казваше тази кост? Нямаше представа. Каква й беше формата? Нямаше представа. Може би някаква странна форма, като на костта в свинската зурла. Така че онези, които я откриваха, сигурно се питаха къде да я поставят в гигантския пъзел на природата. На главата на някое животно? Може би я смятаха за свещена като зъба на нарвала, като рога, щръкнал на челото на ликорната? Човекът, извадил костта на Нарцис, трябва да е бил специалист, може да си е правил колекция, както други събират миди. А защо? Защо някои хора събират миди? Защото са красиви? Защото са редки? Защото им носят късмет? Усвоил урока, който сам бе предал на сина си, Адамсберг извади мобилния си телефон и се обади на Данглар.
— Капитане, на какво прилича костта от пишката на котарака? Хармонична ли е? Красива ли е?
— Не специално. Само е странна, като всички пенисни кости.
Всички пенисни кости? — повтори си Адамсберг, притеснен от мисълта, че анатомията на мъжа може също да му е убягнала. Чуваше как Данглар потропва по клавиатурата, вероятно пишейки доклада за експедицията в Опортюн. Явно не беше сега моментът да го разсейва.
— Мили боже — каза Данглар, — няма цял живот да говорим за проклетия котарак. Въпреки че се е казвал Нарцис.
— Само още няколко минути. Тази история ме изнервя.
— Обаче котките не ги изнервя. Дори им улеснява живота.
— Не за това питам. Защо казвате „всички пенисни кости“?
Данглар примирено се откъсна от екрана си. Чуваше крясъците на чайките и безпогрешно отгатваше къде се мотае комисарят и в какво състояние е — по-ветровито от времето покрай реката.
— Като всички пенисни кости на всички месоядни — уточни той, произнасяйки отчетливо думите, както отличникът говори на двойкаджията. — Всички месоядни имат такава кост — добави, за да влее окончателно информацията в главата на своя шеф. — Перконогите, семейство котки, семейство порови, семейство вивери и т.н.
— Стига, Данглар, не разбирам.
— Всички месоядни. Моржовете, генстите, язовците, белките, мечките, лъвовете…
— Но защо не съм го знаел? — попита Адамсберг, за пръв път шокиран от собственото си невежество. — И защо точно месоядните?