— Защото е така. Така е решила природата. А природата е справедлива, тя помага на месоядните. Те са рядко срещани и хвърлят много усилия, за да се възпроизвеждат и оцеляват.
— А кое й е странното на костта?
— Това, че е уникална, няма никаква симетрия, нито странична, нито осова. Костта е крива, леко засукана, без стави, и е назъбена в дисталната си част.
— Тоест?
— Тоест в края.
— Да смятам ли, че е странна като костта на свинската зурла?
— Щом желаете. Тъй като няма аналог в човешкото тяло, пенисната кост на морж или на мечка силно е озадачавала хората от Средновековието. Както озадачава вас.
— Защо на морж или мечка?
— Защото е голяма и се намира по-лесно. В гората, на брега на морето. Но за костта на котарака не са знаели. Котката е животно, което не се яде, затова скелетът й е по-малко познат.
— Обаче ядем свинско. А не знаем нищо за костта в свинската зурла.
— Защото е обвита с хрущяли.
— Смятате ли, капитане, че човекът, който е откраднал пенисната кост на Нарцис, си прави колекция?
— Нямам представа.
— Ще го кажа другояче. Смятате ли, че за някои хора тази кост може да представлява ценност?
В гласа на Данглар се промъкна съмнение или може би досада.
— Може и да представлява. Като всичко рядко и загадъчно. Някои хора събират камъчета в реките. Или режат рогата на елените. Не сме се отдалечили кой знае колко от мракобесието. Това е нашето величие и нашият провал.
— Не ви ли харесва камъчето, капитане?
— Не ми харесва, че сте избрали точно такова, с черна черта по средата.
— Заради тревожната бръчка, която прорязва челото ви.
— Ще се върнете ли за колоквиума?
— Виждате ли как се притеснявате? Разбира се, че ще се върна.
Адамсберг изкачи каменните стълби с ръце в джобовете. Данглар не грешеше. Какво всъщност бе имал предвид, когато събра тези камъчета? Каква стойност им отреждаше той, свободомислещият, отхвърлил всяко суеверие? Единствените мигове, в които се сещаше за някакъв бог, бяха, когато сам се чувстваше бог. Това му се случваше рядко — трябваше да е сам, а наоколо да вилнее буря, по възможност нощем. Тогава управляваше небето, насочваше мълнията, заливаше земята с пороен дъжд, пишеше музиката на потопа. Мимолетни кризи на екзалтация, вероятно израз на мъжка сила. Адамсберг рязко спря насред платното. Мъжка сила. Котаракът. Костта на зурлата. Мощите. Облакът на мислите му внезапно затули чайките в небето.
XXXII
Служителите на Бригадата подреждаха столовете в Съборната за колоквиума от осемнайсет часа, когато Адамсберг мълчаливо прекоси голямата зала, Данглар му хвърли бърз поглед и по светлината, озарила кожата му, се досети, че се е случило нещо важно.
— Какво става? — попита Веранк.
— Намерил е идея във въздуха — обясни Данглар. — При чайките. Нещо като курешка, която му пада от дървото, като плясък на криле между небето и земята.
Веранк възхитено кимна, което за миг разклати подозренията на Данглар. Впрочем майорът веднага се поправи — възхищението от врага не го прави по-малко враг, напротив. Майорът си оставаше убеден, че Веранк е открил у Адамсберг превъзходна плячка, забележителен противник, някогашен дребен шеф в сянката на ореха, сегашен шеф на Криминалната бригада.
Адамсберг откри събранието, като раздаде на всички особено мъчителните снимки от ексхумацията в Опортюн. Жестовете му бяха пестеливи и съсредоточени и всеки разбра, че в следствието е настъпил обрат. Рядко се случваше комисарят да свика събрание в края на деня.
— Липсваха ни жертвите, убиецът и мотивът. Имаме и трите.
Адамсберг прекара ръце по бузите си, чудейки се откъде да започне. Не умееше да подрежда думите си, не знаеше как се прави това. Майор Данглар винаги го подкрепяше във въпросното упражнение, донякъде като селския потвърдител, помагайки му да свързва отделните елементи и да взима по-острите завои.
— Жертвите — предложи Данглар.
— Смъртта на Елизабет Шател и Паскалин Вилмо не се дължи на нещастни случаи. И двете са били убити. Днес следобед Ретанкур донесе доказателството от жандармерията в Еврьо. Камъкът, който уж бил паднал от южната стена на църквата върху главата на Паскалин, е лежал в тревата поне два месеца. Едната му страна е покрита с тъмен мъх.
— И не е скочил сам от земята, за да удари жената — обясни Есталер, който слушаше много внимателно.