Във вечната гора

— Кой от вас знаеше това? — попита Адамсберг.

Вдигнаха се само ръцете на Воазне и Веранк.

— За Воазне разбирам, той е зоолог. Но вие, Веранк, откъде знаете?

— От дядо ми. Когато бил млад, в долината убили мечка. После разнасяли останките й от село в село. Дядо ми запазил пенисната кост. Казваше, че не трябва да я губим, нито да я продаваме, на никаква цена.

— Пазите ли я още?

— Да, вкъщи е.

— Знаете ли защо е държал на нея?

— Твърдеше, че тя крепи къщата и поддържа сговора в семейството.

— Колко е голяма пенисната кост на котката? — попита Мордан.

— Ей толкова — каза Данглар, като разтвори пръсти на два-три сантиметра.

— Туй не може да крепи къща — каза Жюстен.

— То е символично — обясни Мордан.

— Предполагам — каза Жюстен.

Адамсберг поклати глава, без да отметне косите, които падаха на челото му.

— Мисля, че тази кост има по-точно значение за човека, който я е взел. Мисля, че е свързана с принципа на мъжествеността.

— Но той е противоположен на принципа на девствеността — възрази Мордан.

— Всичко зависи от това какво търси — каза Воазне.

— Търси вечния живот — обясни Адамсберг. — Това е мотивът.

— Не разбирам — обади се Есталер след кратка пауза.

Този път това, което не разбираше Есталер, не бе ясно и за останалите.

— През същия период, когато е осакатена котката — каза Адамсберг, — са откраднати мощи от църквата в Менил на няколко километра от Опортюн и Вилньов. Освалд беше прав, това е прекалено много за една област. От мощите крадецът е взел четирите човешки кости на свети Йероним и е оставил костта от свинска зурла и овнешките кости.

— Бил е познавач — забеляза Данглар. — Не всеки би различил кост от свинска зурла.

— Свинята има кост в зурлата?

— Изглежда, Есталер.

— И не всеки знае, че котаракът има пенисна кост. Така че явно си имаме работа с познавачка.

— Не виждам връзката — каза Фроаси — между мощите, котката и гробовете. Освен че и в трите случая има кости.

— Което не е малко — рече Адамсберг. — Мощи на светец, мощи на самец, мощи на девици. В дома на свещеника в Менил, на две крачки от свети Йероним, има една много стара книга, изложена на погледите на всички, където трите елемента са включени в нещо като готварска рецепта.

— По-скоро лек, лекарство — поправи го Данглар.

— За какво? — попита Мордан.

— За постигане на вечен живот. В дома на свещеника книгата е отворена точно на страницата с тази рецепта. Той е много горд от притежанието си, предполагам, че го показва на всичките си гости. Както и предишният свещеник, отец Ремон. Рецептата сигурно е известна поне в трийсет енории околовръст и от поколения насам.

— А на други места?

— И на други места — каза Данглар. — Книгата е прочута, рецептата още повече. Става дума за De sanctis reliquis, изданието от хиляда шестстотин шейсет и трета година.

— Не съм чувал за него — каза Есталер.

Това, което Есталер не беше чувал, не бе стигнало до ушите и на останалите.

— Не бих искала да живея вечно — каза Ретанкур тихо.

— Не? — попита Веранк.

— Представи си, че ще живееш вечно. Няма да ти остава друго, освен да легнеш на земята и да се отегчаваш до смърт.

— Ликувайте, госпожо, животът като лято отлита от света, но е жесток по-жалко от къс на вечността.

— Може да се каже и така — съгласи се Ретанкур.

— Излиза, че си струва да се позагледаме в тази книга, така ли? — каза Мордан.

— Мисля, че да — потвърди Адамсберг. — Веранк е запомнил рецептата.

— За лекарството — уточни отново Данглар.

— Хайде, Веранк, кажете я, но бавно.

— Лек за удължаване на живота чрез качествата на мощите, отслабващи миазмите на смъртта, с най-истинските начини на употреба и без старите грешки.

— Това е заглавието — обясни Адамсберг. — Карайте нататък, лейтенант.

— Пет пъти идва времето на младостта, когато трябва да го обърнеш вън от обсега на неговата нишка, минава и заминава.

— Не разбирам — каза Есталер, този път с истинска паника в гласа.