Детето натежа и Адамсберг разбра, че е заспало. Постави ръка на главата му, затвори очи и вдиша миризмата му на сапун, мляко, пот.
— Да не би майка ти да те парфюмира? — прошепна Адамсберг. — Това е тъпо, бебетата не се парфюмират.
Но не. Деликатната миризма не идваше от Том. Идваше от леглото. Адамсберг разшири ноздри в тъмното като кестенявия козирог. Познаваше този парфюм. И той не беше на Камий.
Полека стана и остави Том на леглото му. Заразхожда се из стаята и задуши. Успя да локализира миризмата — тя беше в леглото. Някой бе лежал там и бе оставил миризмата си.
Е и? — каза си той и запали лампата. — В колко легла на колко жени си лягал, преди Камий да ти стане другарче? Рязко вдигна чаршафите и ги заразглежда, сякаш като се запознае по-отблизо с натрапника, ще му стане по-леко. После седна на неоправеното легло и дълбоко пое дъх. Всичко това беше без значение. Един тип повече или по-малко — и какво от това? Нищо особено. Нямаше от какво да прави драма. Душевните вълнения ала Веранк не му подхождаха. Адамсберг знаеше, че са мимолетни, и изчакваше да преминат, за да се оттегли към личните си брегове, там, където нищо и никой не можеше да го застраши.
Грижливо опъна чаршафите, подпъхна ги под дюшека и изглади възглавниците с ръка, без да знае дали с този жест изличава натрапника или вече отминалия си гняв. Вдигна няколко косъма и ги разгледа на светлината на лампата. Къси косми, мъжки косми. Два черни и един риж. Рязко сви юмрук.
Задъхан закрачи от стена до стена, образите на Веранк се изливаха в главата му като кален поток, в който различаваше мутрата на лейтенанта — мълчалива, предизвикателна, стихоплетстваща, заинатена като беарнец. Данглар имаше право — планинецът беше опасен, бе привлякъл Камий за своята кауза. Бе дошъл да си отмъсти и бе започнал оттук, от това легло.
Томас проплака в съня си и Адамсберг постави ръка на главата му.
— Рижият козирог, момченцето ми — прошепна той. — Той нападнал и отвлякъл жената на кестенявия. Така била обявена войната, Том.
Адамсберг стоя неподвижен два часа, седнал до леглото на сина си. Когато Камий се върна, си тръгна бързо, не особено другарски, почти невъзпитано, и се гмурна в дъжда. Щом седна зад волана, още веднъж обмисли плана си. Каквото повикало, такова се обадило. Погледна часовниците си на светлината на лампичката и поклати глава. Утре в седемнайсет часа механизмът ще е задвижен.
XXXV
Лейтенант Елен Фроаси — безлична, мълчалива и кротка до незабележимост, с доста обикновено лице и изключително тяло — имаше три видими особености. От една страна, ядеше от сутрин до вечер, без да напълнява, от друга страна, рисуваше с водни бои — единствената известна на колегите й фантазия, която си позволяваше. На Адамсберг, който изпълваше цели бележници с рисунки по време на колоквиумите, му трябваше повече от година, за да се заинтересува от малките творби на Фроаси. През една нощ миналата пролет бе преровил шкафчето й за евентуална храна. Работното място на лейтенанта се смяташе от всички за склад за провизии, в който можеше да се намери голямо разнообразие от продукти — пресни и сушени плодове, бисквити, млечни произведения, зърнени култури, селски пастет, локуми, — винаги на тяхно разположение в случай на непредвиден глад. Фроаси знаеше за тези обири и овреме попълваше склада. Та, докато търсеше храна, Адамсберг попадна на албум с акварели с мрачни теми, самотни силуети и отчайващи пейзажи под потискащи небеса. Оттогава мълчаливо си разменяха рисунки, пъхнати в докладите. Третата особеност на Фроаси бе, че имаше завършено висше образование със специалност електроника и бе работила осем години в отдела за подслушване, показвайки чудеса от бързина и ефикасност.
Фроаси се присъедини към Адамсберг в седем часа сутринта, когато отваряха малкото кафене срещу Бирарията на философите. Заможната буржоазна бирария отваряше чак в девет часа, докато пролетарското кафене вдигаше решетките си още призори. Кроасаните току-що бяха пристигнали в един сандък, поставен на бара, и Фроаси се възползва, за да си поръча втора закуска.