Странно, но Ретанкур, една от най-твърдите сред позитивистите в Бригадата, се отнасяше с безразличие към кавгата, така както претръпналият надзирател си върши работата през шумното междучасие. Съсредоточена, по-мълчалива от обикновено, Ретанкур изглеждаше погълната от проблем, известен само на нея. Дори не се бе появила в Бригадата днес. Заинтригуван от тази загадка, Данглар разпита Есталер, смятан за най-добрия специалист по многофункционалната богиня.
— Тя е преобразувала цялата си енергия — постави диагнозата си Есталер. — За нас не е оставила и трошица, само за котката.
— В какво я е преобразувала според вас?
— Не е в нещо административно, нито семейно, нито физическо. Нито техническо — изброи Есталер, опитвайки се да отметне излишното. — Мисля, че в нещо, как да кажа…
Есталер посочи челото си.
— Интелектуално — подсказа Данглар.
— Да — рече Есталер. — Тя размишлява. Нещо е привлякло вниманието й.
Всъщност Адамсберг прекрасно долавяше климата, който по негова вина се бе възцарил в Бригадата, и се опитваше да го контролира. Но историята с Веранк силно го бе разтърсила и той не успяваше да възстанови равновесието си. Подслушването не бе допринесло ни най-малко за установяването на истината относно войната между двете долини, нито относно смъртта на Фернан и Дебелия Жорж. Веранк се обаждаше само на някои свои роднини и приятелки, пред които не коментираше живота в Бригадата. Затова пък на два пъти Адамсберг бе проследил на живо съчетаването Веранк-Камий и се бе почувствал смазан от тежестта на двете тела, наранен от неблагоприличието на действителността, на чуждата действителност. И съжаляваше за това. Връзката на Веранк и Камий съвсем не му позволяваше да им влезе под кожата и да овладее положението. Напротив, тя го отхвърляше далеч встрани. В тази спалня той не съществуваше, онова пространство не бе негово. Бе влязъл в него пиратски и се налагаше да го напусне. Разочарованието, че едно недостъпно място принадлежи само на Камий и няма нищо общо с него, започваше постепенно да измества гнева му. Не му оставаше друго, освен да се върне на своя земя, да се върне с подбити крака и мръсни ръце — и изпълнен със спомени, които трябваше да изтласка. Бе вървял достатъчно, заслушан в птичата песен, за да знае, че е време да спре да обсажда стените на въображаема цел.
Поразведрен и сякаш започнал да се възстановява от дълга треска, той прекоси Съборната зала и се загледа в картата, която Жюстен попълваше в момента. При влизането му Веранк незабавно зае отбранителна поза.
— Двайсет и девет — каза Адамсберг, преброявайки червените кабарчета.
— Така няма да успеем — рече Данглар. — Трябва да въведем още един параметър, за да стесним кръга.
— Начина на живот — предложи Морел. — Тези, които живеят с родител, брат, леля са по-недостъпни за един убиец.
— Не е така — възрази Данглар, — Елизабет е била убита по пътя към работата си.
— Парчетата от кръста? Открихте ли нещо? — попита Адамсберг с нисък и дрезгав глас, сякаш бе кашлял в продължение на седмица.
— Нито едно в цяла Горна Нормандия — отвърна Меркаде. — И нито една кражба на парче през целия разглеждан период. За последен път са били откраднати част от мощите на свети Димитър Солунски преди петдесет и четири години.
— Ами ангелът на смъртта? Някакви следи от нея?
— Съществува една възможност — каза Гардон. — Но имаме само три свидетелства. Една медицинска сестра, която се грижи за болните по къщите им, се е настанила във Векини преди шест години. Това е на тринайсет километра от Менил, на североизток. Описанието е много неясно. Жена на шейсет-седемдесет години, дребна, спокойна, доста бъбрива. Може да е тя, може и да не е. Спомнят си за нея в Менил, Векини и Мелер. Работила е там около година.