Выбрать главу

— Значи достатъчно дълго, за да се сдобие с необходимата й информация. Знае ли се защо си е заминала?

— Не.

— Да зарежем това — каза Жюстен, който по време на бунта бе преминал в лагера на позитивистите.

— Кое да зарежем, лейтенант? — попита Адамсберг разсеяно.

— Всичко. Книгата, котката, третата девица, костите, всички тези глупости.

— Вече нямам нужда от хора за това разследване — каза Адамсберг и седна в средата на залата, в центъра на всички погледи. — Всички данни са събрани, не можем да направим повече нито чрез ровене в архивите, нито чрез обикаляне из селата.

— А как? — попита Гардон, все още изпълнен с надежда.

— Чрез мислене — подхвърли Есталер, като неблагоразумие се включи в битката.

— Ти ли, Есталер, ще мислиш? — попита Мордан.

— Който иска да не се занимава с това разследване, може да се смята за освободен — продължи Адамсберг със същия безразличен тон. — Още повече че трябват хора за смъртта на улица Мироменил и за боя на Алезия. И за масовото отравяне в старческия дом в Отьой. Закъснели сме с тези случаи.

— Мисля, че Жюстен е прав — каза Мордан с отмерен тон. — Мисля, че сме по грешна следа, господин комисар. Всъщност разполагаме само с една котка, осакатена от хлапета.

— С пенисната кост на една котка — възрази Керноркян.

— Аз лично не вярвам в третата девица — каза Мордан.

— Аз не вярвам и в първата — додаде Жюстен унило.

— О, мамка му — изруга Ламар. — Елизабет все пак е мъртва.

— Имам предвид Дева Мария.

— Аз тръгвам — каза Адамсберг, обличайки сакото си. — Обаче третата девица съществува някъде, пие си кафенцето някъде и аз няма да я оставя да умре.

— Какво кафенце? — попита Есталер, докато Адамсберг излизаше от Съборната зала.

— Никакво — обясни Мордан. — Иска да каже, че си живее живота.

XXXVIII

Франсин ненавиждаше старите неща от миналото, които й се струваха винаги мръсни и никога правилни. Чувстваше се спокойна само в стерилно чистия свят на аптеката, която поддържаше, чистеше, подреждаше. Не обичаше да се прибира в старата бащина къща, която беше винаги мръсна и никога правилна. Докато беше жив, Оноре Бидо държеше на нея, но сега, какво значение имаше? От две години насам Франсин кроеше планове за преместване — възнамеряваше да напусне стария селски дом и да се пренесе в нов апартамент в града. Смяташе да остави всичко — каните, изкривените тенджери, високите долапи, всичко.

Двайсет часа и трийсет минути. Най-хубавото време. Беше измила чиниите, после здраво завърза плика с боклук и го остави пред прага на къщата. Боклукът привлича рояци от насекоми, по-добре да не стои вътре през нощта. Огледа кухнята с безпокойство, все се страхуваше да не забележи някоя мишка, някое насекомо, пълзящо или летящо, паяк, ларва, сънливец — къщата гъмжеше от подобни мръсотии, които влизаха и излизаха без предупреждение и от които нямаше никакъв начин да се отърве, тъй като наоколо имаше поле, отгоре таван, отдолу мазе. Единственият бункер, който почти успяваше да предпази от набези, бе спалнята й. Месеци й трябваха, за да запуши камината, да замаже пукнатините в стената, да маджуниса прозореца, след което постави леглото си върху тухли. За да не влезе нещо в стаята през нощта, предпочиташе да не проветрява. Но нищо не можеше да направи срещу дървесиноядите, които нощем прояждаха старите греди. Всяка вечер Франсин оглеждаше дупчиците над главата си и със страх очакваше да се покаже глава на дървесинояд. Нямаше представа на какво приличаха тези бръмбари — на червеи? На стоножки? На ухолазки? И всяка сутрин отвратено изтупваше дървесния прах, паднал върху завивката й.

Наля си топло кафе в голяма чаша и добави една бучка захар и две капачки ром. Най-хубавото време. После отнесе чашата в спалнята си заедно с малката бутилка ром и изгледа два филма последователно. Колекцията й от осемстотин и дванайсет филма, надписани и разпределени по жанрове и теми, бе подредена в другата спалня, на баща й, и влагата рано или късно щеше да ги съсипе. Реши да напусне къщата в деня, когато, пет месеца след смъртта на баща й, един специалист по покривни конструкции я огледа и откри в мертеците седем дупки, пробити от бръмбара сечко. Седем. Огромни дупки, невъобразими, големи колкото кутре. Ако се заслушаш, можеш да ги чуеш как дълбаят, пошегува се специалистът.

Трябва да се напръска, постанови той тогава. Но като видя диаметъра на дупките, пробити от бръмбарите, Франсин взе решение. Ще се махне оттам. Понякога с погнуса се питаше на какво ли прилича главата на сечкото. На голям червей? Нещо като торен бръмбар с дрелка?