— Къде е?
— На стола.
— Ще го вземем, става ли?
— Това ли искате? Оръжие?
— Ти как мислиш?
— Нищо не мисля.
Адамсберг бързо набра номера на Бригадата.
— Морел, кой е с вас?
— Мордан.
— Бягайте у Веранк, въоръжено нападение. Двама са. Бързо, Морел, той е в опасност.
Адамсберг затвори и се обади на Данглар, докато завързваше обувките си с една ръка.
— Ами поразмърдай си мозъка, мой човек.
— Не се ли сещаш?
— Съжалявам, не ви познавам.
— Хайде, идвай. Ще ти припомним. Метни си нещо, че така не е прилично.
— Къде отиваме?
— На разходка. И ти ще караш. Накъдето ти кажем.
— Данглар? Двама типове са се вмъкнали у Веранк. Бягайте в Бригадата и поемете подслушването. Аз идвам.
— Какво подслушване?
— Мамка му! Подслушването на Веранк!
— Не му знам номера на мобилния. Как искате да организирам подслушване?
— Не ви карам да организирате подслушване, а да продължите да подслушвате. Машинката е в шкафа на Фроаси, в левия шкаф. Побързайте, за бога, и предупредете Ретанкур.
— Шкафът на Фроаси е заключен, господин комисар.
— Ами че вземете ключа от чекмеджето на бюрото ми, да му се не знае! — извика Адамсберг, слизайки надолу по стълбите.
— Добре — каза Данглар.
Имаше подслушване, имаше проникване в дома на Веранк и докато си обличаше ризата, Данглар изгаряше от нетърпение да разбере защо. Двайсет минути по-късно той включваше устройството, коленичил пред шкафа на Фроаси, когато чу забързани стъпки зад гърба си — Адамсберг пристигаше.
— Какво правят? Излязоха ли? — попита комисарят.
— Не още. Веранк ги размотава — първо се обличаше, сега си търси ключовете от колата.
— Неговата кола ли взимат?
— Да. Намери ключовете, ония вече ставаха…
— Тихо, Данглар.
Застанали на колене, двамата мъже сведоха чела над апарата.
— Не, мой човек. Телефонът ти остава тука. Не сме толкоз тъпи, колкото ни мислиш.
— Няма да вземат мобилния му — каза Данглар. — Отиде ни подслушването.
— Включете микрофона, бързо.
— Какъв микрофон?
— Микрофона в колата му, да му се не знае! Включете екрана, ще проследим Джи Пи Ес-а.
— В момента нищо не се чува. Трябва да са между апартамента и колата.
— Мордан? — повика Адамсберг. — На улицата са, близо до дома му.
— Още не сме стигнали, господин комисар. На кръстовището сме.
— Мамка му.
— Станала е катастрофа при Бастилията и има задръстване. Пуснали сме сирената, но не върши работа.
— Мордан, ще се качат в колата му заедно с него. Ще ги следвате чрез Джи Пи Ес.
— Нямам дължината на вълната му.
— Аз я имам. Ще ви насочвам. С коя кола сте?
— BEN 99.
— Пращам ви звука по радиостанцията.
— Какъв звук?
— Разговорът им в колата.
— Ясно.
— Вътре са — прошепна Данглар. — Тръгват на изток, към улица Белвил.
— Чувам ги — каза Мордан.
— Хич не мисли да викаш, боклук такъв. Закопчай си колана и си дръж ръцете на волана. Карай към околовръстното. Отиваме вън от града. Сещаш ли се?
Хич не мисли да викаш, боклук такъв. Адамсберг беше чувал тази фраза. Далеч, много далеч, на една висока ливада. Стисна зъби и постави ръка на рамото на Данглар.
— Господи, капитане, те ще го очистят.
— Кои те?
— Те. Ония от Калдез.
— Дай газ, Веранк, хайде, настъпи я. С полицейска кола можеш да превишиш скоростта, нали така? Тури й буркана, да си нямаме неприятности.
— Познаваме ли се?
— Престани да се правиш на интересен, няма да се разправяме цяла нощ, боклук такъв.
— Боклук такъв, само това знаят — изръмжа Данглар.
— Тихо, Данглар. Мордан, пътуват по южното околовръстно. Сложили са буркана, това би трябвало да ви ориентира.