— Да, чух.
— … нан и Дебелия Жорж. Сега сещаш ли се? Или си забравил, че си им видял сметката?
— Сещам се.
— Е, време беше, мой човек. Трябва ли да ти се представяме?
— Не. Вие сте другите гадни мръсници от Калдез, Ролан и Пиеро. И не съм убил ония копелета Фернан и Дебелия Жорж.
— Няма да се измъкнеш така, Веранк. Казах, че не сме толкоз тъпи, колкото ни мислиш. Излизай от магистралата, отиваме в Сен Дени. Убил си ги и още как. С Ролан не смятаме да си въртим палците, докато ни очистиш.
— Не съм ги убил.
— Хич недей да спориш. Имаме си източници, така че не се опитвай да ни противоречиш. Завий и млъквай.
— Мордан, минават на север от базиликата.
— Караме право към базиликата.
— На север, Мордан, на север от базиликата.
Все още коленичил пред апарата, Адамсберг бе захапал юмрука си.
— Ще ги пипнем — механично каза Данглар.
— Бързи са, капитане. Убиват още преди да осъзнаят какво правят. Мамка му, право на запад, Мордан! Насочват се към строителната зона.
— Ясно, господин комисар. Виждам буркана. На двеста и петдесет метра.
— Пригответе се. Сигурно ще го свалят на някой обект. Излязат ли от колата, вече нищо няма да чувам.
Адамсберг отново захапа юмрука си.
— Къде е Ретанкур, Данглар?
— Няма я. Не си е вкъщи.
— Отивам в Сен Дени. Следете Джи Пи Ес-а, включете и моята кола на подслушване.
Адамсберг тичешком напусна Бригадата, докато Данглар се опитваше да разгъне схванатите си крака. Без да изпуска екрана от поглед, той, куцукайки, привлече един стол до шкафчето. Кръвта биеше в главата му и му причиняваше ужасно главоболие. Той, Данглар, щеше да убие Веранк, все едно че сам е натиснал спусъка. Той, който взе самотното решение да предупреди Ролан и Пиеро да се пазят, като ги информира за убийството на двамата им приятели. Не спомена името на Веранк, но дори и тъпанари като Пиеро и Ролан биха се сетили, без много да размишляват. Нито за миг не му хрумна, че двамата мъже ще рискуват да се отърват от Веранк. Истинският тъпанар в цялата работа беше той, Данглар. И истинският боклук. Една жалка ревност бе блокирала мисленето му и го бе тласнала към смъртоносно решение. Светещата точка на екрана замръзна на място и Данглар подскочи.
— Мордан, те спират. На улица Екруел са. Все още са в колата. Не се показвайте.
— Спираме на четирийсет метра от тях и продължаваме пеш.
— Този път няма да те боли. Пиеро, изтрий отпечатъците от таратайката. Никой няма да се сети какво си правил в Сен Дени, никой няма да разбере защо си умрял тук на строежа. И повече никой няма да чуе за теб, Веранк, нито за шарената ти коса. А ако викаш, си мъртъв на секундата.
С надута сирена Адамсберг караше като бесен по околовръстния път. Мили боже, бъдете така добър. Смилете се. Обаче не вярваше в бог. Тогава нека е третата девица. Неговата. Пощадете Веранк. Бъдете така добра. Смилете се. Данглар трябва да е бил. Не виждаше кой друг. Данглар бе сметнал за необходимо да предупреди последните от бандата от Калдез, за да им спаси живота. Без да му каже. Без да ги познава. Той можеше да му обясни, че Ролан и Пиеро няма да се укрият в очакване на опасността. Че на всяка цена ще действат, незабавно, слепешката.
— Мордан?
— На строежа са. Влизаме. Сбиха се, господин комисар. Веранк удари единия с лакът в корема и той е на колене. Сега става. Не е изпуснал пищова си. Другият е хванал Веранк.
— Стреляйте, Мордан.
— Прекалено далече е, прекалено тъмно е. Да стрелям ли във въздуха?
— Не, майоре, при първия изстрел и те ще стрелят. Приближете се. Ролан обича да говори, обича да се фука. Това ще го забави. На дванайсет метра запалете фенера и стреляйте.
Адамсберг излезе от околовръстното. Ако само не беше разказвал онази тъпа история на Данглар. Но и той бе направил като всички останали — разказал бе тайната си на едно лице. И то се бе оказало в повече.
— С какъв кеф бих те очистил горе на високата ливада. Но не съм толкова тъп, Веранк, няма да помогна на ченгетата да разберат. Ами шефа ти? Попита ли го какво е правил там? Ще ти се да научиш, а? Разсмиваш ме, Веранк, винаги си ме разсмивал.
— Тринайсет метра — каза Мордан.