— Ще се консултирам с един колега. След малко се връщам.
В мига, в който той напуска стаята, Сейди ме поглежда презрително и казва:
— Това ли е най-доброто, на което си способна? Той никога няма да ти повярва! А уж се очакваше от теб да ми помогнеш!
— Как? Като обвинявам напосоки хората в убийство ли?
— О, ти си била голяма гъска! — махва с ръка тя. — Не си изрекла ничие име! Впрочем историята ти е напълно безнадеждна! Отрова? Тайни разговори в кръчма? Пфу!
— Я ти се опитай да измислиш нещо на момента! — наежвам се аз. — И всъщност не в това е въпросът! Въпросът е…
— Въпросът е, че трябва да забавим моето погребение! — отсича тя и внезапно се озовава на няколко сантиметра пред лицето ми. Гледа ме умоляващо и изрича: — Това не може да стане сега! Не можеш да го позволиш! В никакъв случай!
— Ама… — Примигвам изненадано, а тя изчезва точно пред погледа ми.
Това вече започва да ми лази по нервите! Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, а тя всеки момент ще се появи наново с розово фламинго под мишница и ще започне да крещи: „Отсечете й главата!“.
Отпускам се предпазливо в стола си, почти очаквайки го и той да изчезне. Примигвам няколко пъти и се опитвам да обработя случващото се. Обаче е твърде сюрреалистично, за да се поддава на обяснение. Ето ме, седя в полицейска стая за разпити, измислям си убийство и съм като марионетка в ръцете на един несъществуващ фантом от женски пол. Сещам се, че дори още не съм обядвала. Може пък всичко това да се дължи на ниска кръвна захар. Защо не? Може да се превръщам в диабетик и това да е първият сигнал. Мозъкът ми се чувства така, сякаш се връзва на възли. Вече нищо няма смисъл. Няма смисъл и да се опитвам да си обяснявам какво точно става. Налага се просто да се пусна по течението.
— Ще се заемат със случая! — чувам Сейди, която отново се появява и говори толкова бързо, че едва успявам да я разбера какво казва. — Смятат, че ти вероятно не си много наред, но все пак решиха да проверят — за всеки случай…
— Така ли? — провиквам се невярващо аз.
— Полицаят, който беше тук, говори с друг полицай — разказва ми тя, останала без дъх. — Вървях след тях. Той му показа бележките, които си водеше, и каза: „Попаднах на една смахната“.
— Смахната ли? — извиквам възмутено.
Обаче Сейди не ми обръща внимание и продължава:
— Обаче после започнаха да говорят за някакъв друг старчески дом, където наистина е имало убийство. Звучеше твърде страховито! А после един полицай каза, че може би няма да е зле да поразпитат, просто за всеки случай, а другият се съгласи. Значи всичко е наред!
Наред ли е?
— За теб може и да е наред, но за мен не е!
В този момент вратата се отваря рязко и Сейди изрича бързо:
— Попитай полицая какво ще стане с погребението. Попитай го! Попитай го!
— Това не е мой проблем… — започвам, но веднага млъквам, защото точно тогава в стаята се появява детектив-инспектор Джеймс.
— Лара, ще помоля един детектив-полицай да ви запише показанията. А после ще решим как да действаме.
— О! Ами… благодаря — изричам, обаче усещам настоятелния поглед на Сейди върху себе си и продължавам: — А какво ще стане с… — Поемам си дъх. — Как ще се развият нещата с… тялото?
— Засега тялото ще остане в моргата. Ако решим да предприемем разследване на случая, то ще остане там, докато не изпратим доклад на патолога, който ще изиска аутопсия. Стига, разбира се, доказателствата, които съберем, да бъдат достатъчно убедителни и логични.
Кимва бързо, а после излиза. Когато вратата зад него се затваря, аз се отпускам на мястото си. Иначе вътрешно цялата се треса. Току-що си измислих история за убийство пред един истински полицай! Все съм ги вършила, ама чак такива не съм! Това е много по-лошо дори от онзи път, когато на осемгодишна възраст изядох половин пакет бисквити, но вместо да си призная пред мама, скрих бисквитиерата в градината зад алпинеума, а после най-невъзмутимо я наблюдавах как обръща цялата кухня, за да я търси.
— Даваш ли си сметка, че току-що лъжесвидетелствах? — обръщам се към Сейди. — Даваш ли си сметка, че може да ме арестуват?!
— „Може да ме арестуват“! — имитира ме насмешливо Сейди, кацнала отново на перваза на прозореца. — Никога ли досега не си била арестувана?
— Разбира се, че не! — срязвам я аз, а после я поглеждам изпитателно: — А ти?