Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Нямаше спомен да е умирала. Някакво неясно предчувствие я подкани да си зададе въпроса дали далечните гневни гласове, достигащи до слуха й, не означават, че отново ще я споходи онзи трансцендентен край — смъртта.
И така да бе, не можеше да направи абсолютно нищо.
Вярно, нямаше спомен да е умирала, но в един момент в главата й се завъртя неясната идея за някогашен тържествен шепот, за един глас, който неспирно й бе повтарял, че е мъртва, че смъртта е дошла да я вземе, но че „той“ е прилепил устни до нейните, изпълнил е утихналите й дробове със своя дъх, със своя живот и така я е съживил. Не знаеше нито кой й говори с такава непоколебима увереност, нито кой е „той“.
През онази първа нощ, когато бе доловила неясните безплътни гласове — сякаш призрачен шепот, — бе осъзнала, че край нея има хора, които не вярват — въпреки че виждат, че е жива, — че ще прескочи трапа и ще посрещне утрото. Тя обаче го бе посрещнала. Не само него, а и много други след това — вероятно в отговор на отчаяните молитви и искрени обещания, прошепнати над нея именно през онази първа нощ.
Нямаше спомен да е умирала, но за сметка на това не бе забравила болката, вцепенила тялото й, преди да премине в бездната на забравата. Тази болка не забрави никога. Сети се как се съпротивляваше сам—сама, яростно на всичките онези мъже — зверове, вкопчили се в плътта й със зъби и нокти, сякаш глутница подивели вълци, докопали заек. Пред очите й изплува картината на побоя — порой от жестоки удари, повалили я на земята, и канонада от стоварващи се отгоре й тежки ботуши. Чу звучното пращене на кости. Спомни си вцепеняващия ужас, който я обзе, когато установи, че не може да си поеме дъх, за да преодолее болката. Че не може да изкрещи, за да отхвърли от плещите си смазващия товар на агонията.
След известно време — дали бяха минали часове или дни, това не знаеше — установи, че лежи в легло, застлано с чисти чаршафи. Видя взрените в лицето й сиви очи и разбра, че има човек, комуто е отредена болка, по—непоносима дори от изпитаната от нея.
Нямаше представа кой е той. Но погледът му излъчваше нечовешка мъка, която й казваше категорично, че би трябвало да го познава. Че е длъжна да знае името му — по—добре от своето собствено. Но не го знаеше. Никога в живота си не бе изпитвала по—голям срам.
Оттогава нататък всеки път, когато затвореше очи, в мислите й изплуваха неговите. В тях виждаше не само безпомощна мъка, но и блясъка на яростна надежда, каквато би могла да породи единствено истинската любов. Дори в най—непроходимите дебри на обвиващия съзнанието й мрак тя не позволи на този блясък в очите му да изгасне, потушен от неспособността й да събуди у самата себе си воля за живот.
В един момент си спомни името му. През по—голямата част от времето го помнеше. Понякога го забравяше. Понякога, когато болката притъпяваше усещанията й, забравяше дори собственото си име.
Сега, когато Калан чу онези груби мъжки гласове да викат някого, вече знаеше името. Познаваше човека. Вкопчи се в това име с всички сили — Ричард. Скъта в душата си спомена за този мъж — за това кой е той и какво е означавал за нея.
Дори в моментите, когато хората около нея изказваха опасения, че все още не е прескочила трапа, тя знаеше, че ще живее. Трябваше да живее — заради Ричард, нейния съпруг. Заради детето в утробата си. Неговото дете. Тяхното дете.
Хорът от разгневени мъжки гласове, повтарящи името му, най—сетне я накара да отвори очи. Запримига, посрещната от нов прилив на болка. Сънят никога не успяваше да я прогони изцяло, но поне я правеше по—поносима.
Намираше се в малка, потънала в мека светлина стаичка. Сумракът я наведе на мисълта, че или прозорецът и вратата са затъмнени, или е привечер, винаги когато се събуждаше — както сега, — си даваше сметка, че няма представа нито коя част на деня е, нито колко е спала.
Прокара език по сухата си, обложена уста. Тежкият, неспокоен сън като че бе превърнал тялото й в парче олово. Беше й зле, както в онзи горещ и ветровит ден от детството й, когато бе изяла три захаросани ябълки, преди да тръгне на пътешествие с кораб. Сега не беше горещо. Понечи да се изправи, но в същия миг нещо рязко я дръпна и тя се понесе в безпаметната мрачна бездна на една лишена от будност мъглявина. Всичко в стомаха й се преобърна. Трябваше да концентрира всичките си усилия върху мисълта да не повърне. Знаеше, че при сегашното й състояние малко неща бяха по—болезнени от повръщането. Клепачите й отново се приклопиха и тя потъна в още по—непрогледен мрак.