Зад одеялото дочу строго премерения му глас, произнасяше отчетливо всяка дума, сякаш му струваше състояние.
— Трябва ни само малко време …
Мъжете говореха разпалено и настойчиво, един през друг.
— Не го правим, защото искаме. Ти знаеш, Ричард, познаваш ни … Ами ако това ни докара беля? … Чухме за боевете. Нали сам каза, че е от Средната земя. Не можем да позволим … Няма …
Калан напрегна слух да чуе звъна на меча му. Ричард бе почти безкрайно търпелив, но не бе способен да прави компромиси. Кара, личната му охрана и тяхната приятелка, без съмнение също бе навън. Тя не бе нито търпелива, нито способна на компромиси.
Вместо да извади меча си, Ричард каза:
— Не моля никого за нищо. Единственото, което искам, е да бъда оставен на мира на някое самотно място, където да мога да се грижа за нея. Щеше ми се да съм по—близо до Града на елените, в случай че тя се нуждае от нещо. — Той спря за малко. — Моля ви … само докато се позакрепи.
Калан бе готова да му изкрещи: „Не! Да не си посмял да им се молиш, Ричард! Нямат право да те принуждават да им се молиш! Нямат право! Те дори не могат да разберат жертвата ти.“ Единственото, което можа да направи, бе едва—едва да прошепне името му.
— Не ни подлагай на изпитания … Ако трябва, на клада ще те качим! Не можеш да се справиш с всички ни — правото е на наша страна.
Мъжете сипеха гръмки фрази и ругаеха. Беше убедена, че този път със сигурност ще чуе звъна на меча му. Вместо това Ричард със спокоен глас произнесе думи, които Калан не бе сигурна, че разбира. Настъпи ужасяваща тишина.
— Не че го искаме, Ричард — чу се най—сетне глуповат свенлив гласец. — Ама нямаме избор. Нали имаме семейства, близки …
Друг мъж даде израз на справедливото си възмущение:
— Освен това ти май нещо си се издигнал, станал си от голямото добро утро — с тия лъскави дрехи, с тоя меч.
Не си какъвто те помним от времето, когато беше горски водач.
— Така си е — подкрепи го друг. — Това, че си напуснал родината си и си видял това—онова, не означава, че можеш да се върнеш когато ти скимне и да си мислиш, че си нещо повече от нас.
— Значи съм погледнал по—нагоре, отколкото всички вие сте решили, че ми е позволено — това ли имаш пред вид? — отвърна му Ричард.
— Обърна гръб на своите, забрави корените си — така мисля аз. Явно нашите момичета не ги бива достатъчно за великия Ричард Сайфър. Не, той трябва да си вземе жена от чужбина. А после се връщате да ни се пъчите пред очите.
— С какво? Какво съм направил? Оженил съм се за жената, която обичам. Това ли ви се струва суета и перчене? Това ли ми отнема правото ми да живея спокойно? А нея лишава от възможността да бъде лекувана и да се оправи?
Тези хора го познаваха като Ричард Сайфър, обикновения горски водач. Не като човека, който той бе установил, че представлява и в който се бе превърнал. Всъщност Ричард си беше същият, само дето неговите съграждани не бяха и подозирали за съществуването на много от качествата му.
— Трябва да паднеш на колене и да молиш Създателя да излекува жена ти — обади се друг. — Цялото човечество е сполетяно от нещастна и незаслужена съдба. Трябва да отправяш молитви и да молиш Създателя да опрости злите ти дела и греховете ти. Това ти докара проблемите — на теб и на жена ти. Вместо това искаш да ги стовариш на нас, честните работещи селяни. Нямаш право да стоварваш на нашите глави греховните си проблеми. Това противоречи на желанията на Създателя. Би трябвало да помислиш за нас. Създателят иска от теб да си смирен и да помагаш на хората. Затова жена ти е в това състояние: за урок и на двама ви.
— Той лично ли ти каза всичко това, Албърт? — по пита Ричард. — Нима този твой Създател идва да споделя с теб намеренията си и да ти доверява желанията си?
— Той говори на всеки, който е достатъчно смирен и честен, за да може да Го чуе — изфуча Албърт.
— Освен това — обади се и друг — за този Императорски орден, за който ни предупреждаваш, могат да се кажат и добри неща. Ако не беше толкова твърдоглав, Ричард, щеше да го забележиш. Няма нищо лошо в това да искаш всеки човек да получи достойно отношение. Това означава само да си справедлив. И е правилно. Такива са желанията на Създателя, трябва да го признаеш. Именно на това ни учи и Императорският орден. Ако не можеш да видиш в тях поне дотолкова добро — е, добре, тогава по—хубаво да изчезваш от тук, при това веднага.
Калан притаи дъх. Ричард произнесе мрачно:
— Нека бъде тъй.
Той познаваше тези хора. Обръщаше се към тях по имена и им припомняше за прекараните заедно години, за общите им начинания. Беше търпелив. Когато най сетне търпението му се изчерпа, дойде край и на склонността му към компромиси.