— Беше толкова отчетливо, че наистина го помислих за видение, но по—скоро бих го нарекъл откровение.
— Откровение значи. — Искаше й се да говори по—ясно, не само да шепне дрезгаво. — И?
— Разбрах.
Калан го погледна.
— Какво разбра?
Той започна да закопчава ризата си.
— Това откровение ми помогна да видя по—ясно цялостната картина. Разбрах какво трябва да направя.
— Да — измърмори Кара, — само слушай. Хайде, кажи й.
Ричард стрелна Кара с гневен поглед, тя също не му стана длъжна. Най—сетне насочи вниманието си пак към Калан.
— Ако поведа хората в тази война, ще загубим. Хиляди ще загинат напразно. И всичко ще завърши с един свят, поробен от Императорския орден. Ако не го направя, светът пак ще попадне под сянката на Императорския орден, но жертвите ще са далеч по—малко. Това е единственият ни шанс.
— Като загубим? Искаш най—напред да загубим, а след това да започнем отначало? … Как изобщо може да ти хрумне да се откажем от борбата за свобода?
— Андерия ми помогна да разбера едно нещо — отвърна той. Гласът му бе сдържан, сякаш съжаляваше за всяка изречена дума. — Не бива да насилвам нещата, не бива да водя война заради самата война. Спечелването на свободата изисква усилия, поддържането й — бдителност. Хората не оценяват какво е да си свободен, преди да загубят свободата си.
— Не всички — възрази Калан.
— Винаги се намират изключения, но повечето дори не си дават сметка за нещата, нито пък ги е еня. Същото е и с магията. Хората безразсъдно се стряскат от нея, неспособни да видят истината. Орденът им предлага един свят без магия и с готови отговори на всички въпроси. Не е кой знае каква философия да си роб. Мислех си, че бих могъл да убедя хората в ценността на собствения им живот, на свободата. В Андерия разбрах колко глупав съм бил.
— Андерия е просто едно от местата.
— Не става въпрос само за Андерия. Помисли за всички проблеми, които изникват където и да отидем. Дори тук, в родния ми край. — Ричард напъхваше ризата в пан талона си. — Да насилваш хората да се бият за свобода е най—грозното противоречие. Каквото и да говоря, тях няма да ги е грижа повече — нали вече опитах. Онези, за които свободата означава нещо, са принудени да бягат, да се крият, да се опитват да оцеляват и да понасят онова, което със сигурност ще ги сполети. Не мога да го предотвратя.
Не мога да им помогна. Вече го знам.
— Но, Ричард, как изобщо можеш да си помислиш…
— Трябва да направя най—доброто за нас. Длъжен съм да бъда егоист. Животът е твърде ценен, за да се пропилява в гонене на безсмислени каузи. Не би могло да съществува по—голямо зло от това. Хората могат да избегнат приближаващата мрачна епоха на потисничество и робство, ако те започнат сами да разбират и оценяват стойност та на собствения си живот, на свободата си. Ако искат да действат в свой интерес. Сега трябва да мислим как да оцелеем с надеждата, че един ден ще настъпи нашият час.
— Но ние имаме реални шансове за победа сега. Не бива да се отказваме.
— Мислиш ли, че мога просто ей така да застана начело на всичките тези хора и понеже много искам, да спечелим тази война. Не, няма да я спечелим. Само с желание не става. Нужни са хиляди отдадени на идеята хора. А ние нямаме. Хвърлим ли силите си срещу Ордена, ще бъдем унищожени и всеки шанс за бъдеща свобода ще бъде проигран завинаги. — Той прокара пръсти през косата си. — Не бива да повеждаме войските си срещу армията на Ордена.
Той метна черната си разкроена туника през главата. Калан с мъка успя да събере сили да проговори. В гласа й прозвуча огромна загриженост:
— Ами всички онези, които са готови да влязат в бой? Армиите, застанали на бойното поле? Разполагаме с добри и способни хора, готови да се изправят срещу Джаганг и да спрат неговия Императорски орден, като го прогонят обратно в Стария свят. Кой ще ги поведе?
— Да ги поведе накъде? Към смъртта? Няма начин да спечелят.
Калан бе ужасена. Протегна ръка и докопа ръкава му, преди той да е успял да се наведе за широкия си колан.
— Ричард, всички тия приказки за оттегляне от битката са заради случилото се с мен.
— Не. Реших го в нощта преди нападението. След края на гласуването, докато се разхождах сам, доста мислих. Дадох си сметка за нещата и реших. Случилото се с теб не е от значение — то само доказа, че съм бил прав и трябвало да се сетя по—рано. Ако го бях направил, нямаше да пострадаш и ти.
— Но ако не се бе случило нещастието с Майката Изповедник, на другата сутрин ти щеше да се почувстваш по—добре и да промениш решението си.