Погледът ѝ се стрелна бързо по лицето му, разчитайки веднага изражението му, както само тя умееше.
— Не Хари?
— Мислех, че говориш за мен.
— За теб? — Тя бързо премисли разговора. — Ти — съпруг за инфантата? — попита невярващо.
Той почувства как отново се изчервява.
— Да.
— Вдовицата на Артур? Собствената ти снаха?
— Да! Защо не?
Лейди Маргарет се взря разтревожено в него. Дори не беше нужно да изброява пречките.
— Той беше твърде млад. Бракът не е консумиран — каза Хенри, повтаряйки думите, които испанският посланик беше чул от доня Елвира, и които бяха разгласени из целия християнски свят.
Изражението ѝ беше скептично.
— Тя самата го казва. Дуенята ѝ твърди така. Испанците твърдят така. Всички твърдят така.
— И ти им вярваш? — попита тя студено.
— Той е бил импотентен.
— Хм… — за нея беше характерно, че не казваше нищо, преди да го обмисли. Погледна го, забелязвайки руменината по бузите му и безпокойството в изражението му. — Вероятно лъжат. Видяхме ги женени и споделили легло, и тогава нямаше намеци, че актът не е бил извършен.
— Тяхна работа. Ако всички казват същата лъжа и се придържат към нея, тогава тя върши същата работа като истината.
— Само ако я приемем.
— Приемаме я — заяви той.
Тя повдигна вежди:
— Такова ли е желанието ти?
— Не е въпрос на желание. Нуждая се от съпруга — каза Хенри хладно, сякаш това би могла да бъде коя да е жена. — А тя е тук, и това улеснява нещата, както сама казваш.
— Тя би била подходяща по произход — призна майка му, — но проблемът е в роднинската ѝ връзка с теб. Тя е твоя снаха. И е много млада.
— На седемнайсет е — каза той. — Добра възраст за една жена. При това е вдовица. Готова е за повторен брак.
— Или е девица, или не е — отбеляза лейди Маргарет язвително. — По-добре да се разберем.
— Тя е на седемнайсет — поправи се той. — Добра възраст за женитба. Готова е за истински брак.
— Това няма да се понрави на народа — отбеляза тя. — Хората ще си спомнят сватбата ѝ с Артур — превърнахме я в такова зрелище. Те я обикнаха. Обикнаха и двамата. Нарът и розата. Тя ги омая с тази своя дантелена пелерина.
— Е, той е мъртъв — каза Хенри сурово. — А тя ще трябва да се омъжи за някого.
— Хората ще го сметнат за странно.
Той сви рамене:
— Ще бъдат доволни, ако тя ми роди син.
— О, да, ако успее да забременее. Но тя беше безплодна с Артур.
— Нали приехме, че Артур е бил импотентен. Бракът не е консумиран.
Тя присви устни, но не каза нищо.
— Това ни предоставя зестрата и ни спасява от разноски за вдовишкото наследство — изтъкна той.
Тя кимна. Харесваше ѝ мисълта за състоянието, което Каталина щеше да донесе.
— И тя вече е тук.
— Изключително вярна на думата си принцеса — каза тя кисело.
— Вярна принцеса — усмихна се той.
— Наистина ли мислиш, че родителите ѝ ще се съгласят? Техни испански величества?
— Това решава и тяхната дилема, както и нашата. И запазва съюза. — Той установи, че се усмихва, и се опита да си придаде обичайното строго изражение. — Самата тя би сметнала, че това е съдбата ѝ. Тя вярва, че е родена да бъде кралица на Англия.
— Е, в такъв случай е глупачка — отбеляза остро майка му.
— От дете е възпитавана като бъдеща кралица.
— Но ще бъде безплодна кралица. Никой неин син няма да бъде годен за нищо. Синът ѝ не би могъл да бъде крал. Ако тя изобщо има син, той ще бъде след Хари в реда на престолонаследниците — напомни му тя. — Ще бъде дори след синовете на Хари. Подобен съюз е много по-лош за нея, отколкото бракът с един Уелски принц. На испанците няма да им хареса.
— О, Хари е още дете. Има още много време, докато му се родят синове. Години.
— Дори така да е. Това ще бъде важно за родителите ѝ. Те ще предпочетат за нея принц Хари. По този начин тя ще стане кралица, а синът ѝ ще бъде крал след нея. Защо биха се съгласили на нещо по-малко?
Хенри се поколеба. Не можеше да каже нищо, за да обори логиката ѝ, освен че не искаше да я следва.
— О, разбирам. Ти я желаеш — каза тя безцеремонно, когато мълчанието се проточи достатъчно дълго, та тя да осъзнае, че има нещо, което той не можеше да си позволи да каже. — Става въпрос за твоето желание.
Той направи решителната крачка.
— Да — потвърди.
Лейди Маргарет го погледна с пресметливост в погледа. Бяха го взели от нея, когато той беше още почти бебе, за да го оставят на отглеждане. Оттогава тя винаги го беше възприемала като перспектива, като възможен престолонаследник, като свой пропуск към величието. Почти не го беше познавала като бебе, никога не го беше обичала в детството му. Беше планирала бъдещето му, когато той стана мъж, беше защитавала правата му на крал, беше начертала плана на кампанията му като заплаха срещу рода Йорк — но никога не беше изпитвала нежност към него. Не можеше да се научи да бъде снизходителна и отстъпчива към него толкова късно в живота си; рядко биваше снизходителна към някого, дори към себе си.