Артур свежда лице и ми се усмихва, с топли очи, с нежно лице — усмивка, с която дарява единствено мен.
— Ще бдя над теб — прошепва той. — Непрекъснато. Тук, в Ал Яна.
Поколебавам се при странното звучене на думата върху устните му, а после осъзнавам, че е използвал мавърската дума: „Ал Яна“, която означава едновременно небе, гробище и градина. За маврите раят е градина, вечно цъфтяща градина.
— Един ден ще дойда при теб — прошепвам, докато хватката му върху ръката ми отслабва, а после образът му започва да се губи, макар да се опитвам да го задържа. — Отново ще бъда с теб, любов моя. Ще те чакам тук, в градината.
— Зная — изрича той, и сега лицето му се стопява като сутрешна мъгла, като мираж в горещия планински въздух. — Знам, че ще бъдем отново заедно, Каталина, моя Катерина, моя любов.
25-ти юни 1503 г.
Беше ясен, горещ юнски ден. Каталина беше облечена в нова синя рокля със синя шапчица, единайсетгодишното момче срещу нея сияеше от вълнение, облечено в златен брокат.
Стояха пред епископа на Солсбъри в присъствието на малка свита: кралят, майка му, принцеса Мери, и още неколцина свидетели. Каталина сложи студената си ръка в топлата длан на принца, и почувства детинската закръгленост под пръстите си.
Тя погледна зад поруменялото момче към мрачното лице на баща му. Кралят се беше състарил в месеците след смъртта на съпругата си, бръчките по лицето му бяха по-дълбоко врязани, очите — обвити със сенки. Придворните твърдяха, че бил болен — някаква болест, която разреждала кръвта му и го изтощавала. Други казваха, че бил огорчен от разочарования заради загубата на наследника си, загубата на съпругата си, осуетяването на плановете си. Някои разправяха, че бил измамен в любовта, надхитрен от една жена. Единствено породената от това горчивина би могла да прекърши така духа му.
Каталина му се усмихна свенливо, но не срещна ответна топлота у мъжа, който щеше да бъде неин свекър за втори път, но я беше искал за себе си. За миг увереността ѝ помръкна. Беше си позволила да се надява, че кралят се е предал пред решителността ѝ, пред повелята на майка ѝ, пред Божията воля. Сега, виждайки студеното му изражение, за момент тя изпита страх, че тази церемония — дори нещо толкова сериозно и свято като един годеж — може да се окаже просто отмъщение от страна на този най-лукав сред кралете.
Разтърсена от мразовита тръпка, тя се извърна от него и се заслуша как епископът реди словата на брачната церемония, повтори своята част, като се постара да не мисли за предишния път, когато беше изрекла тези думи, само преди година и половина, положила хладната си ръка в пръстите на най-красивия младеж, когото беше виждала, когато нейният жених ѝ беше отправил свенлива ко̀са усмивка, когато тя се беше взирала към него през воала си и беше усещала погледите на хилядите безмълвно наблюдаващи ги лица зад тях.
Малкият принц, който тогава бе заслепен от красотата на булката, своята снаха, сега беше женихът. В грейналата му усмивка се четеше буйната, невъздържана радост на малко момче в присъствието на красиво по-голямо момиче. Тя бе някогашната съпруга на по-възрастния му брат, тя беше младата жена, която с гордост беше съпровождал в сватбения ѝ ден. Беше я помолил да му подари северноафрикански кон за десетия му рожден ден. Беше я гледал на сватбеното ѝ пиршество и в онази нощ се бе помолил също да може да се сдобие с испанска невеста, точно като нея.
След като тя замина от двора заедно с Артур, той беше мечтал за нея, беше писал стихове и любовни песни, тайно посвещавайки ги на нея. Беше узнал за смъртта на Артур, обзет от остра, ожесточена радост, че сега тя е свободна.
Сега, след по-малко от две години, тя беше пред него, с бронзовозлатистите си коси, разресани върху раменете в знак, че е девица, със син дантелен воал, забулил лицето ѝ. Ръката ѝ беше в неговата, сините ѝ очи бяха приковани върху него, усмивката ѝ беше само за него.
Сърцето на Хари, сърце на наперено момче, се вълнуваше в гърдите му, така изпълнено с възбуда, че той едва не пропусна да даде своите отговори в съответната част от службата. Артур го нямаше вече и той беше Уелски принц; Артур го нямаше вече и той беше любимец на баща си, той бе розовият храст на Англия. Артур го нямаше вече и невестата на Артур беше негова съпруга. Застана, изправен и горд, и повтори обетите си с ясния си, още висок глас. Артур беше мъртъв, имаше само един Уелски принц и една принцеса: принц Хари и принцеса Катерина.