Обръщах плата, с който бяха обшити роклите ми, и продавах бижутата си за храна. Наложи се да продам скъпоценните си блюда, едно по едно. Изпращах да повикат златарите, съзнавайки, че продавам собственост на краля. Знаех, че всеки път, когато залагам някое блюдо, забавям сватбата си с още един ден. Но трябваше да се храня, слугите ми трябваше да се хранят. Не можех да им плащам надници; достатъчно лошо беше, че самите те гладуваха — не можех да искам и да просят заради мен.
Нямах приятели. Открих, че доня Елвира заговорничи срещу баща ми в полза на Хуана и нейния съпруг Филип, освободих я от задълженията ѝ към мен, и, разгневена, я отпратих. Не ме беше грижа дали ще говори против мен, дали ще ме разобличи като лъжкиня. Не ме беше грижа дори дали ще заяви, че с Артур сме имали любовни отношения. Бях я заловила в измяна срещу баща ми; нима тя наистина мислеше, че бих се съюзила със сестра си срещу краля на Арагон? Бях толкова разгневена, че не ме интересуваше какво ще ми струва нейната враждебност.
Освен това, тъй като не съм глупачка, пресметнах правилно, че никой не би повярвал на нейната дума срещу моята. Тя избяга при Филип и Хуана в Нидерландия, и никога повече не чух за нея, и никога не ми се наложи да съжаля за загубата си.
Изгубих и посланика си, доктор Де Пуебла. Често се бях оплаквала на баща си от неговото двуличие, от неуважението му, от отстъпките му пред английския двор. Но когато беше отзован в Испания, открих, че е знаел повече, отколкото си бях давала сметка, че беше използвал приятелството си с краля в моя полза, беше проумял как да се ориентира в този изключително труден и неподатлив двор. Бил ми е по-добър приятел, отколкото съм си давала сметка, и аз останах по-самотна без него. Загубих приятел и съюзник поради собствената си надменност; съжалявах за отсъствието му. Заместникът му, емисарят, онзи, който беше пристигнал да ме отведе у дома, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида, беше надут глупак, който смяташе, че присъствието му е чест за англичаните. Те се усмихваха подигравателно в лицето му и се смееха зад гърба му, а аз бях една окаяна принцеса с посланик, запленен от собствената си значимост.
Загубих скъпия си баща во Христе, изповедника, на когото се доверявах, определен от майка ми да ме напътства, и трябваше сама да си намеря друг. Изгубих дамите от малката си свита, които не желаеха да живеят в лишения и нищета, и не можех да плащам на никой друг, за да ми служи. Мария де Салинас ми остана вярна, през всички тези дълги години на изпитания, от обич; но останалите дами пожелаха да си тръгнат. После, най-накрая, изгубих и къщата си, прекрасната си къща на Странд, която беше мой дом, малък сигурен пристан в тази толкова чужда земя.
Кралят ми обеща покои в двора, и си помислих, че най-после ми е простил. Помислих си, че ми предлага да дойда в двора, да живея в покоите, които се полагат на една принцеса, и да виждам Хари. Но когато преместих домакинството си там, открих, че са ми дали най-лошите стаи, отредили са ми най-лошото обслужване, и че не мога да виждам принца, освен при изключително важни държавни церемонии. В един ужасен ден дворът потегли на път, без да бъдем уведомени, и ние трябваше да се втурнем след тях, ориентирайки се по неотбелязаните селски пътища, нежелани и незначителни като каруца, пълна със стари вещи. Когато ги настигнахме, никой не беше забелязал, че ни няма, и аз трябваше да се настаня в единствените останали стаи: над конюшните, като слугиня.
Кралят престана да ми плаща издръжка, майка му не се застъпи за мен. Изобщо не разполагах със собствени пари. Живеех презряна, в периферията на двора, с испанци, които ми служеха единствено защото не можеха да си тръгнат. Те бяха хванати в капан като мен, виждаха как годините се изплъзват, докато те остаряваха и се изпълваха с все по-голямо негодувание, докато започнах да се чувствам като спящата принцеса във вълшебната приказка, и си мислех, че никога няма да се събудя.
Изгубих суетата си — гордото съзнание, че мога да бъда по-умна и хитра от онзи стар лисугер, който беше мой свекър, и онази прозорлива и лукава лисица, майка му. Научих, че ме беше сгодил за сина си, принц Хари, не защото ме обичаше и ми прощаваше, а защото това беше най-хитрият и най-жестокият начин да ме накаже. Щом не можеше да ме има, тогава можеше да се погрижи никой да не ме получи. Горчив беше денят, в който си дадох сметка за това.