А после Филип умря и сестра ми Хуана остана вдовица като мен, и крал Хенри намисли да се ожени за нея, за моята клета сестра — обезумяла от загубата на съпруга си — и да я постави над мен, на престола на Англия, където всички щяха да видят, че тя е луда, където всички можеха да видят лошата кръв, която тече и в моите вени, където всички щяха да узнаят, че той е направил кралица нея, а мен е захвърлил и ме е превърнал в нищожество. Това беше коварен план, който със сигурност щеше да посрами и мен, и Хуана и да ни причини страдание. Щеше да го стори, ако можеше, а освен това ме превърна и в свое оръдие — принуди ме да го препоръчам на баща ми. По нареждане на баща си говорих на краля за красотата на Хуана; по заповед на краля подтиквах баща си да приеме предложението му, като знаех през цялото време, че предавам самата си душа. Бях неспособна да откажа на крал Хенри — на моя свекър, който бе пожелал да ме прелъсти и сега ме тормозеше. Страхувах се да му кажа „не“. В онзи ден се почувствах много унизена.
Изгубих суетата, породена от моята привлекателност и блясък, изгубих увереността си в своята интелигентност и умения; но никога не загубих волята си да живея. Не бях като майка си, не бях като Хуана, не извърнах лице към стената и не започнах да копнея болката ми да свърши. Не се потопих в изпълнената с вой и вопли лудост, породена от скръбта, нито в тихия мрак на леността. Стисках зъби: аз съм вярната принцеса, не се предавам, когато всички останали се предават. Аз продължих. Чаках. Дори когато не можех да направя нищо друго, все още можех да чакам. Затова чаках.
За мен това не бяха години на поражение; това бяха годините, в които съзрях, и това съзряване беше горчиво. Превърнах се от шестнайсетгодишно момиче, готово за любов, в наполовина осиротяла, самотна вдовица на двайсет и три. Това бяха годините, когато разчитах за опора на запасите си от щастливи спомени за детството ми в Алхамбра и любовта към съпруга си, и се заричах, че каквито и препятствия да има пред мен, ще стана кралица на Англия. Това бяха годините, когато, макар и мъртва, майка ми живееше отново чрез мен. Открих в себе си нейната решимост, открих в себе си нейния кураж, открих в себе си любовта и оптимизма на Артур. Това бяха годините, когато, макар да не ми беше останало нищо: нито съпруг, нито майка, нито приятели, нито състояние, нито перспективи, аз се зарекох, че без значение колко съм пренебрегвана, колко съм бедна, независимо колко невероятна е тази перспектива, въпреки всичко ще стана кралица на Англия.
До тях си проби път новината — а новините винаги стигаха бавно до пренебрегнатите испанци в периферията на кралския двор — че сестрата на Хари, принцеса Мери, ще бъде омъжена, с бляскава церемония, за принц Карл, син на крал Филип и кралица Хуана, внук както на император Максимилиан, така и на крал Фердинанд. Удивително, но тъкмо в този момент крал Фердинанд най-сетне намери парите за зестрата на Каталина, и ги изпрати в Лондон.
— Боже мой, свободни сме. Може да се отпразнува двойна сватба. Мога да се омъжа за него — каза Каталина развълнувано на испанския емисар, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида.
Той беше пребледнял от безпокойство, жълтите му зъби гризяха устните.
— О, инфанта, трудно ми е да намеря думи, с които да ви го кажа. Независимо от този съюз и парите от зестрата — Бога ми, боя се, че това се случва твърде късно. Опасявам се, че изобщо няма да ни бъде от полза.
— Как е възможно? Годежът на принцеса Мери само укрепява съюза с моето семейство.
— Ами ако… — подхвана той и млъкна рязко. Трудно можеше да говори за опасността, която предвиждаше. — Принцесо, всички англичани знаят, че парите за зестрата пристигат, но не говорят за женитбата ви. О, принцесо, ами ако планират съюз, който не включва Испания? Ако се подготвя съюз между императора и крал Хенри? Ами ако целта на този съюз е да тръгнат на война срещу Испания?
Тя извърна лице:
— Не е възможно.
— Ами ако е?
— Срещу самия дядо на момчето? — настоя тя.
— Това ще бъде само сблъсък между един дядо — императора — с друг — вашия баща.
— Не биха го сторили — заяви тя решително.
— Биха могли.
— Крал Хенри не би действал толкова безчестно.
— Принцесо, знаете, че би го направил.
Тя се поколеба.
— Какво има? — запита внезапно, с тон, изострен от раздразнение. — Има още нещо. Нещо, което не ми казвате. Какво е то?
Той направи пауза, готов да изрече лъжа; после ѝ каза истината.