Заклех се никога да не се отчайвам — жените от моето семейство се разтварят в отчаянието като меласа във вода. Сякаш твърдата ми като скала решимост да бъда кралица ме е превърнала в камък. Нямам усещането, че се поддавам на чувствата си като Хуана; струва ми се, че съм скрила чувствата си някъде, така че не мога да ги намеря. Аз съм леден блок, ледена висулка, принцеса от сняг, който никога не се топи.
Опитвам се да се моля на Бог, но не мога да Го чуя. Боя се, че Той ме е забравил, както са ме забравили всички останали. Изгубила съм всякакво усещане за присъствието Му, вече не изпитвам страх от волята Му, изгубих и радостта от Неговата благословия. Не мога да чувствам нищо към Него. Вече не се смятам за Негова избраница, избрана да бъде благословена. Вече не се утешавам, че съм Негова избраница, избрана да бъде подложена на изпитание. Мисля, че Той е отвърнал лика Си от мен. Не зная защо, но ако земният ми баща може да ме забрави, и да забрави, че бях любимото му дете, тогава предполагам, че и моят Небесен Отец също може да ме забрави.
Откривам, че сега ме е грижа само за две неща в целия свят: все още чувствам любовта си към Артур, като топло, все още биещо сърце в гърдите на птичка, паднала от замръзналото небе, вледенена и вкочанена. И все още копнея за Испания, за двореца Алхамбра, за Ал Яна; за градината, тайното място, рая.
Понасям живота си единствено защото не мога да го избегна. Всяка година се надявам, че късметът ми ще се промени; всяка година, когато дойде рожденият ден на Хари, и годежът не бива последван от женитба, знам, че още една година от живота ми, в която тялото ми може да даде плод, е дошла и отминала. Всяка година в деня на лятното слънцестоене, когато идва падежът за изплащането на зестрата и няма внесена сума от баща ми, изпитвам срам като болест в тялото си. И дванайсет пъти годишно, в продължение на седем години, това прави осемдесет и четири пъти, месечните ми неразположения идват и си отиват. Всеки път, когато кървя, си мисля, че това е още един пропилян шанс за създаване на принц за Англия. Научих се да скърбя заради петното върху бельото си, сякаш е починало дете. Осемдесет и четири възможности да родя син, в самия разцвет на младостта си; осемдесет и четири изгубени възможности. Уча се да преживявам помятания. Опознавам тъгата от помятането и неуспеха.
Всеки ден, когато отида да се моля, вдигам взор към разпнатия Христос и изричам: „Да бъде Твоята воля.“ Това е всеки ден в продължение на седем години, това прави две хиляди петстотин петдесет и шест пъти. Това е аритметиката на моята болка. Казвам: „Да бъде Твоята воля“; но онова, което имам предвид, е: „Наложи волята Си на тези коварни английски съветници, на този злобен, безмилостен английски крал и на тази стара вещица, майка му. Дай ми онова, което е мое по право. Направи ме кралица. Трябва да бъда кралица, трябва да родя син, или ще се превърна в принцеса от сняг.“
21-ви април 1509 г.
„Кралят е мъртъв“ — писа лаконично посланик Фуенсалида на Каталина, знаейки, че тя няма да пожелае да го приеме лично, знаейки, че тя никога няма да му прости, задето бе отмъкнал зестрата ѝ, а нея бе нарекъл „претендентка“, задето ѝ бе казал, че баща ѝ я е изоставил. „Знам, че не желаете да ме виждате, но трябва да изпълня своя дълг и да ви предупредя, че на смъртното си ложе кралят каза на сина си, че е свободен да вземе жена по свой избор. Ако желаете да поръчам кораб, който да ви отведе у дома в Испания, разполагам с лични средства, за да го сторя. Лично аз не виждам какво ще спечелите с оставането си в тази страна, освен оскърбления, унижение, а навярно ще се изложите и на опасност.“
— Мъртъв — изрече Каталина.
— Какво? — попита една от дамите ѝ.
Каталина смачка писмото в ръката си. Вече никому не се доверяваше.
— Нищо — каза тя. — Отивам да се разходя.
Мария де Салинас се изправи и загърна раменете на Каталина със закърпената ѝ наметка. Наметката беше същата, с която се беше загръщала в зимния студ, когато двамата с Артур бяха потеглили от Лондон за Лъдлоу преди седем години.
— Да ви придружим ли? — предложи тя, без въодушевление, като хвърли поглед към сивото небе отвъд прозорците.
— Не.
Тичам покрай реката, чакълената настилка на алеята боде петите ми през тънката кожа, сякаш се опитвам да избягам от самата надежда. Питам се дали има някакъв шанс късметът ми да се промени, дали може би се променя сега. Кралят, който ме пожела, а сетне ме намрази, задето му отказах, е мъртъв. Казваха, че бил болен; но Бог е свидетел, че той никога не отпадна. Мислех си, че ще царува вечно. Но сега е мъртъв. Сега вече го няма. Решението ще вземе принцът.