— Сигурно ще искате да съобщите на принцесата, че предлагам женитбата ни да се състои възможно най-скоро.
Фуенсалида откри, че заеква с пресъхнала уста:
— Разбира се, сир.
— Ще ѝ изпратя съобщение за вас — каза великодушно младият човек. Изкикоти се. — Зная, че сте в немилост. Зная, че е отказала да се среща с вас, но съм сигурен, че ще ви приеме заради мен.
— Благодаря ви — каза посланикът. Принцът го отпрати с махване на ръка. Фуенсалида, който се беше снишил в поклон, се надигна и тръгна към покоите на принцесата. Осъзна, че за испанците ще е трудно да се съвземат от щедростта на този нов английски крал. Великодушието му, показното му великодушие, беше смазващо.
Каталина накара посланика си да чака, но го прие, преди да е изтекъл час. Той бе принуден да се възхити на самоконтрола, който ѝ позволяваше да следи часовника, когато човекът, знаещ съдбата ѝ, чакаше отвън да ѝ я съобщи.
— Господин посланик — каза тя спокойно.
Той се поклони. Долният край на роклята ѝ се беше разнищил. Видя спретнатите, малки бодове, там, където подгъвът беше зашит, а после се беше разнищил отново. Изпита чувство на огромно облекчение, че каквото и да станеше с нея след тази неочаквана женитба, тя никога нямаше отново да е принудена да носи стара рокля.
— Вдовстваща принцесо, бях в кралския съвет. Тревогите ни приключиха. Той иска да се ожени за вас.
Фуенсалида си беше мислил, че тя може би ще заплаче от радост, или ще се хвърли в ръцете му, или ще падне на колене и ще отправи благодарност към Бог. Тя не направи никое от тези неща. Бавно наклони глава. Потъмнялата позлата на шапчицата ѝ улови светлината.
— Радвам се да го чуя — беше всичко, което каза.
— Казват, че няма проблем с блюдата.
Той не можеше да сдържи ликуването в гласа си.
Тя кимна отново.
— Зестрата ще трябва да бъде платена. Ще наредя да изпратят парите обратно от Брюж. Оставени са на съхранение, ваша светлост. Запазих ги за вас.
Той не успя да сдържи потрепването в гласа си.
Тя пак кимна.
Той падна на едно коляно.
— Принцесо, ликувайте! Вие ще бъдете кралица на Англия.
Когато обърна сините си очи към него, те бяха твърди, като сапфирите, които отдавна беше продала.
— Господин посланик, винаги съм била предопределена да стана кралица на Англия.
Успях. Мили Боже, направих го. След седем безкрайни години чакане, след лишения и унижения, успях. Влизам в спалнята си, коленича пред молитвения си стол и затварям очи. Но говоря на Артур, а не на възкръсналия Бог.
— Успях — казвам му. — Хари ще се ожени за мен, постъпих както ти поиска от мен.
За миг виждам усмивката му, виждам го така, както ставаше толкова често, когато хвърлях скришом поглед към него по време на вечеря и го улавях как се усмихва на някого в долния край на залата. Пред мен отново е ведрото изражение на лицето му, тъмните му очи, ясното очертание на профила му. И повече от всичко друго — неговият мирис, самото ухание на желанието ми.
Дори на колене пред разпятието изпускам тиха въздишка на копнеж. „Артур, любими. Единствена моя любов. Ще се омъжа за брат ти, но съм винаги твоя.“ За миг си спомням, така ярко, както първото вкусване на ранни череши, уханието на кожата му сутрин. Повдигам лице и сякаш мога да усетя как гърдите му се допират до бузата ми, докато се отпуска върху мен, и навлиза с тласъци в тялото ми. „Артур“, прошепвам. Сега съм, и ще бъда вечно, завинаги, негова.
Каталина трябваше да се изправи пред едно изпитание. Когато влезе на вечеря в набързо ушита нова рокля, със златно колие на шията и перли на ушите, и беше отведена до друга маса, най-отпред в залата, тя направи реверанс на бъдещия си съпруг и видя как той ѝ се усмихна лъчезарно, а после се обърна към майката на свекърва си и срещна безмилостния поглед на лейди Маргарет Боуфорт.
— Вие сте щастливка — каза старата дама след това, когато музикантите засвириха и масите бяха отнесени.
— Така ли? — отвърна Каталина, умишлено преструвайки се, че не схваща какво има предвид жената.
— Омъжихте се за един велик английски принц и го изгубихте; сега изглежда, че ще се омъжите за друг.
— Това едва ли е изненадващо — отбеляза Каталина на безукорен френски, — тъй като съм сгодена за него от шест години. Милейди, нима някога сте се съмнявали, че този ден ще дойде? Нима сте мислили, че такъв почтен принц би нарушил святата си дума?
Старата дама прикри добре смущението си.
— Никога не съм се съмнявала в нашите намерения — отвърна тя рязко. — Ние спазваме обещанията си. Но когато задържахте зестрата си, а баща ви не извърши плащанията, се запитах какви са вашите намерения. Усъмних се в почтеността на Испания.