— Тогава е било мило от ваша страна да не казвате нищо, с което да разстроите краля — каза Каталина спокойно. — Защото знам, че той ми имаше доверие. А аз никога не съм се съмнявала в желанието ви да ме имате за своя внучка. И виждате ли! Сега ще бъда ваша внучка, ще бъда кралица на Англия, зестрата е изплатена, и всичко е както трябва.
Тя остави старата дама неспособна да каже нищо — а малцина бяха онези, които можеха да постигнат това.
— Е, във всеки случай ще трябва да се надяваме, че сте плодовита — беше единственото, което тя успя да изрече кисело.
— Защо не? Майка ми имаше половин дузина деца — каза Каталина със сладък гласец. — Да се надяваме съпругът ми и аз да бъдем благословени с плодовитостта на Испания. Моят герб е нарът — испански плод, пълен с живот.
Нейна светлост майката на краля забързано се отдалечи, оставяйки Каталина сама. Каталина направи реверанс към нейния оттеглящ се гръб, и се надигна с високо изправена глава. Нямаше значение какво мислеше или казваше лейди Маргарет, имаше значение единствено това, което можеше да направи. Каталина не мислеше, че тя би могла да предотврати сватбата, а само това имаше значение.
Дворецът Гринич
11-ти юни 1509 г.
Ужасявах се от венчавката, от мига, в който щеше да се наложи да изрека словата на брачните клетви, които бях дала на Артур. Но в крайна сметка службата дотолкова не приличаше на онзи славен и бляскав ден в катедралата „Сейнт Пол“, че успях да я изтърпя с Хари пред мен, и Артур — заключен в самото дъно на ума ми. Правех това за Артур, точно това, което той ми повели, точно това, на което бе настоял — и не можех да рискувам да мисля за него.
Нямаше огромно множество, събрано в катедрала, нямаше наблюдаващи посланици, нито пък фонтани, от които да се лее вино. Оженихме се зад стените на двореца Гринич, в църквата на Ревностните монаси, в присъствието само на трима свидетели и дванайсет гости.
Нямаше пищно празненство, нито музика или танци, в двора нямаше пиянство или шумно и грубо веселие. Не ни настаниха в леглото пред всички. Страхувах се от това — ритуала на настаняването в леглото, а след това — показването на завивките пред всички на сутринта; но принцът — кралят, така трябва да го наричам сега — е стеснителен също като мен, и ние вечеряме тихо пред придворните и се оттегляме заедно. Вдигат наздравици за нас и ни оставят да си вървим. Баба му е там, с лице като маска, със студени очи. Засвидетелствам ѝ всяко дължимо уважение, за мен няма значение какво мисли сега. Тя не може да направи нищо. Няма намек, че ще живея в покоите ѝ под неин надзор. Тъкмо напротив — изнесла се е от покоите си заради мен. Омъжена съм за Хари. Аз съм кралица на Англия, а тя е само баба на един крал.
Дамите ми ме събличат мълчаливо: това е и техен триумф, това е спасение от бедността както за мен, така и за тях. Никой не иска да си спомня нощта в Оксфорд, нощта в Бърфорд, нощите в Лондон. Тяхната съдба зависи толкова, колкото и моята, от успеха на тази огромна измама. Ако го поискам от тях, биха отрекли дори самото съществуване на Артур.
Освен това всичко беше толкова отдавна. Преди цели седем години. Кой освен мен може да помни толкова далече назад? Кой освен мен някога е познавал насладата да чака Артур, проблясъците от светлината на огъня, отразена по ярките завеси на леглото, проблясването на светлината на свещите по преплетените ни крайници? Сънения шепот в ранните часове на утринта: „Разкажи ми приказка!“
Те ме оставят, облечена в една от дузината ми изискани нови нощници, и се оттеглят мълчаливо. Чакам Хари, както някога, отдавна, чаках Артур. Единствената разлика е пълното отсъствие на радост.
Стражите и камериерите, които отговаряха за спалнята, доведоха младия крал до вратата на кралицата, почукаха на нея и го въведоха в покоите ѝ. Тя беше по нощница, седнала край огъня, с рамене, наметнати с богато избродиран шал. Стаята бе топла и приветлива. Когато той влезе, тя се надигна и му направи реверанс.
Хенри я повдигна, докосвайки лакътя ѝ. Тя веднага видя, че беше пламнал и поруменял от смущение; почувства, че ръката му трепери.
— Ще изпиеш ли чаша сватбен ейл? — покани го тя: постара се да не мисли как Артур ѝ донесе една чаша и каза, че е за кураж.
— Да — каза той. Гласът му, все още толкова млад, беше несигурен. Тя се извърна да налее ейла, така че той да не види усмивката ѝ.