Вдигнаха чаши един към друг.
— Надявам се, че днешният празник не е бил твърде скромен за твоя вкус — каза той неуверено. — Помислих си, че заради неотдавнашната смърт на баща ми не е редно да имаме твърде пищна сватба. Не исках да разстройвам нейна светлост, майка му.
Тя кимна, но не каза нищо.
— Надявам се, че не си разочарована — упорито продължи той. — Първата ти сватба беше толкова великолепна и бляскава.
Каталина се усмихна:
— Почти не я помня, беше толкова отдавна.
Забеляза, че той изглеждаше доволен от отговора ѝ.
— Да, нали? Всички бяхме не много повече от деца.
— Да — каза тя. — Твърде млади за женитба.
Той се размърда на стола си. Тя знаеше, че придворните, които бяха приели злато от Хабсбургите, сигурно бяха говорили против нея. Враговете на Испания навярно бяха говорили против нея. Собствената му баба го беше посъветвала да се откаже от тази сватба. Този млад човек, който не умееше да крие чувствата си, все още се тревожеше за решението си, колкото и дързък да се опитваше да изглежда.
— Не толкова млади: ти беше на петнайсет — напомни ѝ той. — Вече млада жена.
— А Артур беше на същата възраст — каза тя, осмелявайки се да изрече името му. — Но мисля, че никога не е бил силен. Не можа да ми стане съпруг.
Хенри мълчеше и тя се уплаши, че е стигнала твърде далече. Но после видя бързо мярналата се надежда в изражението му.
— Значи наистина е вярно, че бракът никога не е бил консумиран? — попита той, изчервявайки се смутено. — Съжалявам… питах се… знам, че говореха, но все пак се питах…
— Никога — каза тя спокойно. — Опита един-два пъти, но сигурно си спомняш, че той не беше силен. Може дори да се е хвалил, че го е направил, бедният Артур, но това не означаваше нищо.
„Ще направя това заради теб“, ожесточено казвам мислено на любимия си. „Ти искаше тази лъжа. Ще го направя усърдно и докрай. Ако ще бъде направено, трябва да се направи докрай. Трябва да се извърши смело, с убеждение; и не трябва никога да бъде провалено.“
На глас Каталина изрече:
— Помниш, че се оженихме през ноември. През декември прекарахме повечето време в пътуване към Лъдлоу и бяхме разделени по време на пътуването. Той не беше добре след Коледа, а след това почина през април. Много тъгувах за него.
— Никога не ти е бил любовник? — попита Хари, отчаяно копнеещ да се увери.
— Как би могъл да бъде? — Тя сви рамене с красив, леко умолителен жест, при който роклята се смъкна от едното ѝ рамо с цвят на сметана. Видя как голата кожа привлече погледа му, видя го да преглъща. — Той не беше силен. Собствената ви майка мислеше, че той трябва да се върне в Лъдлоу сам през първата година. Иска ми се да го бяхме направили. За мен нямаше да има значение, а той може би щеше да бъде пощаден. За мен той беше като непознат по време на целия ни брак. Живеехме като деца в кралска детска стая. Дори почти не успяхме да се сприятелим.
Той въздъхна, сякаш бе освободен от някакво бреме: изражението му, когато я погледна, беше ведро.
— Знаеш ли, не можех да не се страхувам — каза той. — Баба ми каза…
— О! Старите жени вечно клюкарстват по ъглите — каза тя с усмивка. Не обърна внимание на широко разтворените му очи пред небрежното неуважение, проявено от нея. — Слава Богу, ние сме млади и не е нужно да им обръщаме внимание.
— Значи са били просто клюки — каза той, бързо възприемайки пренебрежителния ѝ тон. — Просто клюки на старици.
— Няма да я слушаме — каза тя, предизвиквайки го да продължи. — Ти си крал, а аз съм кралица, и ние ще вземаме сами решенията си. Едва ли се нуждаем от съветите ѝ. Та именно нейните съвети ни държаха разделени, когато можехме да бъдем заедно.
Това не му бе хрумвало преди.
— Наистина — каза той и изражението му стана по-сурово. — И двамата бяхме лишени от възможността да се виждаме. А тя през цялото време намекваше, че ти си била съпруга на Артур, омъжена и споделила легло, и че би трябвало да насоча поглед другаде.
— Аз съм девица, каквато бях, когато дойдох в Англия — заяви тя дръзко. — Можеш да попиташ старата ми дуеня или която и да е от дамите ми. Те всички го знаеха. Майка ми го знаеше. Аз съм недокосната девица.
Хенри изпусна лека въздишка, сякаш освободен от някаква тревога.
— Мило е, че ми го съобщаваш — каза той. — По-добре е тези неща да са ясни, така че да знаем, така че и двамата да знаем. Така че никой да не бъде несигурен. Би било ужасно да прегрешим.