— Ще назнача баба си за регент, когато потегля на война — каза Хари. — Тя знае какво трябва да се прави.
Каталина се поколеба, за да събере мислите си.
— Да, наистина — каза тя. — Но горката дама вече е толкова стара. Вече е направила толкова много. Може би това ще се окаже твърде голямо бреме за нея?
Той се усмихна:
— Не и за нея! Тя винаги е ръководила всичко. Води кралските сметки, знае какво трябва да се прави. Не мисля, че нещо би било твърде много за нея, стига да успява да задържи на власт нас, Тюдорите.
— Да — каза Каталина, като внимаваше да не разпали негодуванието му. — Виж само колко добре управляваше теб! Никога не те изпускаше от поглед, дори за миг. За Бога, мисля си, че не би ти позволила да излезеш дори сега, ако можеше да ти попречи. Когато ти беше момче, тя никога не ти позволяваше да участваш в турнири, никога не ти позволяваше да рискуваш, никога не ти позволяваше да имаш приятели. Тя се посвети на безопасността и благополучието ти. Държеше те толкова близо до себе си и така изкъсо, както не би могла да държи дори една принцеса. — Тя се засмя. — Мисля, че те смяташе за принцеса, а не за силно и здраво момче. Нима не е време да си почине? А ти да имаш малко свобода?
Бързият му, намусен поглед ѝ подсказа, че ще спечели този спор.
— Освен това — усмихна се тя, — ако ѝ дадеш някаква власт, тя със сигурност ще каже на съвета, че ще трябва да се върнеш у дома, че войната е твърде опасна за теб.
— Трудно би могла да ме спре да тръгна на война — наежи се той. — Аз съм кралят.
Каталина вдигна вежди:
— Както желаеш, любов моя. Но предполагам, че тя ще спре да ти отпуска средства, ако войната вземе лош обрат. Ако тя и кралският съвет не приемат начина, по който водиш войната, ще бъде достатъчно само да седят безучастно и да не вдигат данъците за издръжка на армията ти. Може да се окажеш предаден у дома — предаден от обичта ѝ, искам да кажа, — докато в чужбина те атакуват. Може да ти се наложи да разбереш, че старите хора понякога те възпират да направиш онова, което искаш. Винаги се опитват да го правят.
Той беше ужасѐн:
— Тя никога не би действала против мен!
— Никога съзнателно — съгласи се с него Каталина. — Винаги ще мисли, че служи на интереса ти. Просто въпросът е, че…
— Какво?
— Тя винаги ще мисли, че познава най-добре делата ти. За нея ти винаги ще бъдеш малко момче.
Видя го как поруменя от раздразнение.
— За нея винаги ще бъдеш втори син, онзи, който идва след Артур. Не истинският наследник. Неподходящ за трона. Старите хора не могат да променят мнението си, не могат да разберат, че сега всичко е различно. Но как всъщност може тя някога да се довери на преценката ти, след като през целия си живот те е ръководила? За нея ти винаги ще бъдеш най-малкият, бебето.
— Няма да позволя на една стара жена да ме ограничава — зарече се той.
— Твоето време е сега — съгласи се Каталина.
— Знаеш ли какво ще направя? — запита той. — Ще посоча теб за регент, когато потегля на война! Ти ще управляваш страната вместо мен, докато ме няма. Ще ръководиш силите ни у дома. Не бих се доверил на никой друг. Ще управляваме заедно. А ти ще ми оказваш нужната подкрепа. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?
Тя му се усмихна.
— Знам, че мога. Няма да се проваля — каза. — Аз съм родена да управлявам Англия. Ще опазя страната, докато ти отсъстваш.
— От това имам нужда — каза Хари. — А майка ти е била велик военачалник, нали? Подкрепяла е съпруга си. Винаги съм чувал, че той водел войските, но тя събирала парите и свиквала армията?
— Да — каза тя, малко изненадана от интереса му. — Да, тя винаги беше с него. Планираше кампаниите зад бойните линии и се грижеше той да разполага с цялата необходима му войска, събираше средства и свикваше войски, а понякога беше и на най-предна позиция в битките. Имаше собствени доспехи, потегляше на бой заедно с армията.
— Разкажи ми за нея — каза той, като се намести на възглавниците. — Разкажи ми за Испания. Разкажи ми какво е било, когато си била малко момиче в дворците на Испания. Как беше в — как се казваше — Алхамбра?
Това бе твърде близо до предишните ѝ преживявания. Над сърцето ѝ сякаш се беше простряла сянка.
— О, почти не си спомням — каза тя, усмихвайки се на нетърпеливото му изражение. — Няма нищо за разказване.
— Хайде. Разкажи ми някоя история от онези времена.
— Не. Не мога да ти разкажа нищо. Знаеш ли, толкова отдавна съм вече английска принцеса, че не мога да ти разкажа абсолютно нищо за онова време.