На сутринта Хари беше пълен с енергия, развълнуван при мисълта как ще си поръча доспехи, жадуващ за причина да обяви незабавно война. Събуди я с целувки и се намести върху нея, като нетърпеливо момче, докато тя се разсънваше. Тя го притисна към себе си, посрещна на драго сърце бързата му, егоистична наслада, и се усмихна, когато той се изправи и се измъкна от леглото веднага след това, заблъска по вратата, крещейки на стражите си да го отведат в покоите му.
— Искам да изляза на езда днес преди литургия — каза той. — Такъв чудесен ден е. Ще ме придружиш ли?
— Ще се видим на литургията — обеща му Каталина. — А после можеш да закусиш с мен, ако желаеш.
— Ще закусваме в залата — заяви той. — А после трябва да отидем на лов. Времето е прекалено хубаво, за да не изведа кучетата. Ще дойдеш, нали?
— Ще дойда — обеща му тя, усмихвайки се на доброто му настроение. — А ще си направим ли пикник?
— Ти си най-добрата съпруга! — възкликна той. — Пикникът е прекрасна идея. Ще наредиш ли да вземат музиканти, и тогава може да танцуваме? И доведи дами, доведи всичките си дами, и всички ще танцуваме.
Тя го настигна, преди той да излезе.
— Хари, може ли да повикам лейди Маргарет Поул? Ти я харесваш, нали? Мога ли да я взема за своя придворна дама?
Той пристъпи обратно в стаята, взе я в обятията си и я целуна жадно.
— Ще имаш всекиго, когото пожелаеш да вземеш на служба при себе си. Всеки, когото поискаш, винаги. Изпрати да я повикат веднага, знам, че тя е прекрасна жена. Вземи също и лейди Елизабет Болейн. Тя се връща в двора, след като се беше оттеглила, за да роди. Има си още едно момиче.
— Как ще го кръсти? — попита Каталина, развеселена.
— Мери, мисля. Или Ан. Не мога да си спомня. А сега, за нашите танци…
Тя му се усмихна лъчезарно.
— Ще наема трупа музиканти и танцьори, а ако мога да поръчам тихи нежни ветрове, ще сторя и това. — Тя се засмя на щастието, което се четеше в лицето му. Чу тропота на стражата, която се приближаваше към вратата. — Ще се видим на литургия!
Омъжих се за него в името на Артур, в името на майка си, в Божието име, заради нашата кауза и заради себе си. Но много скоро вече разбирам, че съм го обикнала. Невъзможно е да не обичаш такова добросърдечно, енергично, добродушно момче като Хари, в тези първи години на неговото царуване. Той никога не е познал нищо друго освен възхищение и любезност, не очаква нищо по-малко. Всяка сутрин се буди щастлив, изпълнен с увереното очакване за един щастлив ден. И тъй като е крал, обкръжен от придворни и ласкатели, денят му винаги се оказва щастлив. Когато го безпокоят с работа или при него идват хора с неприятни тъжби, той се оглежда за някой, който да поеме бремето на тази грижа от него. През първите няколко седмици баба му беше тази, която се разпореждаше; но аз полека правя необходимото да се превърна в онази, на която той да предаде тежестите по управляването на кралството.
Членовете на кралския съвет привикват да се обръщат към мен, за да се осведомят за мнението на краля. По-лесно им е да представят писмо или предложение, ако той е бил подготвен за изслушването от мен. Придворните скоро узнават, че всичко, което го кара да се отдалечи от мен, всичко, което отдалечава страната от съюза с Испания, ще предизвика гнева и раздразнението ми, а на Хари не му харесва, когато се мръщя. Всички — мъже, които търсят облага, застъпници, търсещи помощ, просители, които търсят справедливост — скоро се научават, че най-бързият път към честно, незабавно решение на проблема им е да се отбият първо в покоите на кралицата, а след това да чакат аз да ги представя на краля.
Никога не ми се налага да моля някого да се отнася с него тактично. Всички знаят, че едно искане трябва да бъде изложено пред него сякаш е съвсем ново, изречено за първи път. Всеки знае, че себелюбието на един млад мъж е нещо съвсем ново и ярко и не бива да бъде помрачавано. Всеки си взема поука от случая с баба му, която открива, че бива внимателно, но неумолимо изместена настрана, защото тя го съветва открито, взема решения без него, защото веднъж — глупава и необмислена постъпка — дори го сгълча. Хари е такъв небрежен и безотговорен крал, че е готов да предаде ключовете на кралството си на всеки, комуто има доверие. Хитростта е да се постарая той да се доверява само на мен.
Внимавам никога да не го виня за това, че не е Артур. Научих се — през седемте години вдовство — че когато Бог ми отне Артур, това бе изпълнение на волята Му, и че е безсмислено да обвинявам онези, които оцеляват, когато най-добрият принц е мъртъв. Артур умря, чувайки обещанието ми, и аз мисля, че имам голям късмет, задето женитбата с брат му не е изпълнение на обет, което се налага да търпя, а такова, на което мога да се наслаждавам.