Придворната дама ахна леко, удивена, че господарката ѝ внезапно заговори така ясно. Каталина се изправи на крака.
— Какво казахте, милейди?
— Той не трябва да отива на война — повтори старата жена. — За нас пътят е да се държим настрани от безкрайните войни на Европа, да стоим зад моретата, да се пазим и да стоим надалеч от всички тези дребнави кавги между владетели. Пътят за нас е да запазим мира в кралството.
— Не — каза Каталина спокойно. — Нашият път е да преминем с кръстоносен поход през сърцето на християнския свят и да го поведем отвъд. Нашият начин на действие е да превърнем Англия във водеща сила в утвърждаването на църквата из цяла Европа, навсякъде из Светите земи, чак до Африка, до земите на турците и сарацините, до края на света.
— Шотландците…
— Аз ще победя шотландците — каза Каталина твърдо. — Добре си давам сметка за опасността.
— Не съм му позволила да се ожени за вас, за да ни въвлечете във война.
В тъмните очи припламна бързо гаснещо негодувание.
— Вие изобщо не му позволявахте да се ожени за мен. Бяхте против това още от първия миг — каза безцеремонно Каталина. — А аз се омъжих за него именно за да може да организира велик кръстоносен поход.
Тя пренебрегна тихото изскимтяване на придворната дама, която вярваше, че на умиращ не бива да се противоречи.
— Ще ми обещаете, че няма да му позволите да отиде на война — промълви старата дама. — Ще ми дадете предсмъртно обещание, ще ми обещаете на смъртното ми ложе. Вменявам ви го в свещен дълг от смъртното си ложе.
— Не. — Каталина поклати глава. — Не и аз. Не и втори път. Дадох едно обещание на умиращ и то ми струва скъпо. Няма да дам ново. Най-малко пък на вас. Вие сте живяла и сте създавала своя свят съгласно собствените си желания. Сега е мой ред. Ще видя сина си като крал на Англия и може би крал на Испания. Ще видя как съпругът ми повежда славен кръстоносен поход срещу маврите и турците. Ще видя как моята страна, Англия, заема полагащото ѝ се място в света. Ще видя Англия в сърцето на Европа, като предводител на Европа. И аз ще бъда тази, която ще я защитава и пази. Ще бъда кралица на Англия, каквато вие никога не сте били.
— Не… — прошепна старата жена.
— Да — зарече се безкомпромисно Каталина. — Аз съм кралица на Англия сега и ще бъда такава до смъртта си.
Старицата се надигна и с усилие си пое дъх.
— Молете се за мен. — Тя стовари заповедта върху по-младата жена, сякаш беше проклятие. — Аз изпълних дълга си към Англия, към рода на Тюдорите. Погрижете се да помнят името ми, сякаш съм била кралица.
Каталина се поколеба. Ако тази жена не беше служила на себе си, на сина си и на страната си, Тюдорите нямаше да заемат престола.
— Ще се моля за вас — съгласи се тя неохотно. — И докато в Англия има място в църквите, където се отслужват литургии за душите на починалите, докато Светата Римокатолическа Църква съществува в Англия, вие ще бъдете помнена.
— Завинаги — каза старата жена, щастлива в убеждението си, че някои неща никога не могат да се променят.
— Завинаги — съгласи се Каталина.
После, по-малко от час по-късно, тя издъхна; а аз станах кралица, властваща кралица, безспорна владетелка, без съперница, още преди коронацията си. Никой в двора не знае какво да прави, няма кой да даде ясни нареждания. Хари никога не е издавал заповеди за кралско погребение: как да знае откъде да започне, как да прецени колко голяма почит трябва да се окаже на баба му? Колко да са присъстващите? Колко продължителен да бъде траурът? Къде да бъде погребана? Как е редно да протече церемонията?
Викам най-стария си приятел в Англия, Бъкингамския херцог, който ме посрещна при пристигането ми преди толкова много години, а сега е лорд-канцлер, моля и лейди Маргарет Поул да дойде при мен. Моите дами ми донасят големия том с церемониите, Кралската книга, написана лично от покойната баба на краля, и аз се заемам с организирането на първото публично събитие, откакто съм кралица на Англия.
Провървява ми; намирам пъхнати в корицата на книгата три страници с написани на ръка указания. Суетната стара дама е изложила реда на процесията, която иска за погребението си. Двете с лейди Маргарет ахваме пред броя на епископите, които тя би искала да служат, носачите на ковчега, платените оплаквачи, опечалените, украсите по улиците, продължителността на траура. Показвам ги на Бъкингамския херцог, нейният някогашен повереник, който не казва нищо, а в дискретно мълчание само се усмихва и поклаща глава. Прикривайки недостойното си чувство на триумф, вземам перо, потапям го в черно мастило, съкращавам почти всичко наполовина, а после започвам да давам нареждания.