Дворецът Уестминстър
Януари 1510 г.
Събуждам се през нощта от болка и странно усещане. Сънувах, че в Темза се надига прилив и че нагоре по реката се задава флотилия от кораби с черни платна. Мисля си, че сигурно са маврите, които идват за мен, а после си помислям, че трябва да е испанска флотилия — армада; но странното, смущаващото е, че това е мой враг, и враг на Англия. В тревогата си се мятам и обръщам в леглото, събуждам се, обзета от ужас, и откривам, че истината е по-лоша от всеки сън — завивките ми са мокри от кръв, а в корема си усещам истинска болка.
Извиквам ужасено и писъкът ми събужда Мария де Салинас, която спи с мен.
— Какво има? — пита тя, после вижда лицето ми, извиква рязко на прислужницата в долния край на леглото, и я праща да изтича за дамите ми и за акушерките, но някъде в дълбините на съзнанието си аз вече знам, че те не могат да направят нищо. С усилие се настанявам в стола си с окървавената си нощница и чувствам как болката се извива и обръща в утробата ми.
Докато пристигнат, измъкнали се с усилие от леглата си, до една замаяни от съня, аз вече съм на колене на пода като болно куче, молейки се болката да отмине и да ме остави цяла. Знам, че няма смисъл да се моля за безопасността на детето си. Знам, че детето ми е изгубено. Чувствам раздиращата болка в утробата си, докато то бавно се откъсва от мен.
След дълъг, мъчителен ден, в който Хенри идва отново и отново до вратата, а аз го отпращам, провиквайки се с бодър, успокояващ глас, хапейки дланта си, за да не извикам от болка, бебето се ражда, мъртво. Акушерката ми я показва — малко момиченце, бяло, безжизнено отпуснато малко създание: клетото бебе, моето клето бебе. Единствената ми утеха е, че не е момчето, което бях обещала на Артур да му родя. Момиче е, мъртво момиче — а после скръбно сбърчвам лице, когато си спомням, че той искаше първо момиче, и че то трябваше да се казва Мери.
Не мога да говоря от мъка, не мога да погледна Хенри в лицето и да му го съобщя лично. Не мога да понеса мисълта, че някой трябва да съобщи на придворните, не мога да се заставя да пиша на баща си и да му кажа, не провалих Англия, провалих Хенри, провалих Испания, и най-лошото от всичко — а това никога не бих могла да кажа на никого — провалих Артур.
Оставам в стаята си, затварям вратата пред всички тревожни и нетърпеливи лица, пред акушерките, които искат от мен да пия отвари от ягодови листа, пред дамите, които искат да ми разказват за своите мъртвородени деца и за мъртвородените деца на майките си, да споделят щастливите завършеци на своите истории, отпращам ги и се изолирам от тях, коленича в долния край на леглото си и притискам сгорещеното си лице към завивките. Шепна през ридания, приглушено, така че да не може да ме чуе никой освен него. „Съжалявам, толкова съжалявам, любов моя. Толкова съжалявам, че не ти родих син. Не зная защо, не зная защо нашият милостив Бог би ми изпратил тази огромна скръб. Толкова съжалявам, любов моя. Ако някога имам друг шанс, ще положа всички усилия, ще направя най-доброто, което мога, за да родя нашия син, да го опазя до раждането и след това. Ще го сторя, кълна се, че ще го сторя. Опитах този път, Бог ми е свидетел, бих дала всичко, за да родя сина ти и да го нарека Артур на теб, моя любов.“ Овладявам се, когато усещам как думите се изсипват твърде бързо, когато чувствам, че губя контрол и усещам как риданията започват да ме задавят.
„Чакай ме“, изричам тихо. „Чакай ме все така. Чакай ме край тихите води в градината, където падат белите и розови листенца на розите. Чакай ме и когато родя сина ти Артур и твоята дъщеря Мери, и изпълня дълга си тук, ще дойда при теб. Чакай ме в градината, и аз никога няма да ти изменя. Ще дойда при теб, любими. Любими мой.“
Лекарят на краля отиде при него направо от покоите на кралицата.
— Ваша светлост, имам добри новини за вас.
Хенри обърна към него лице с изражение, което бе кисело като на дете, на което са отнели радостта.
— Така ли?
— Да, наистина.
— Кралицата е по-добре? Болките ѝ са намалели? Тя ще се оправи?
— Не просто добре, нещо повече — каза лекарят. — Въпреки че е изгубила едно дете, е запазила друго. Носела е близнаци, ваша светлост. Изгубила е едно дете, но коремът ѝ все още е голям и тя още носи дете.