Той накланя глава, гордо като някой барон.
— Аз съм Юсуф, син на Исмаил.
— Роб ли сте?
— Роден съм като син на робиня, но съм свободен човек.
— Майка ми не допускаше робството — казвам му. — Казваше, че то не се допуска от нашата религия, нашата християнска религия.
— Въпреки това тя изпрати народа ми в робство — отбелязва той. — Навярно е смятала, че високите принципи и добрите намерения свършват на вашата граница.
— След като вашият народ отказва да приеме Божието спасение, няма значение какво ще се случи с тленните ви тела.
Лицето му светва развеселено и той се разсмива, с тих, заразителен смях.
— Мисля, че има значение за нас — казва той. — Моят народ допуска робството, но не го оправдаваме по този начин. И най-важното е, че при нас робството не може да се наследи. Когато се раждаш, независимо от положението на майка си, се раждаш свободен. Такъв е законът, и мисля, че е много добър.
— Е, няма значение какво мислите вие — казвам грубо. — Тъй като грешите.
Той отново се засмива на глас, истински развеселен, сякаш съм казала нещо много забавно.
— Колко ли трябва да е хубаво винаги да знаеш, че си прав — казва. — Може би винаги ще бъдете сигурна в правотата си. Но, Каталина Испанска и Катерина Английска, бих ви напомнил, че понякога е по-добре да знаете въпросите, отколкото отговорите.
При тези думи се поколебавам.
— Но аз имам нужда от вас само за отговорите — казвам. — Имате ли познания по медицина? Знаете ли дали една жена е в състояние да зачене син? Дали носи дете?
— Понякога това може да се узнае — казва той. — Понякога е в ръцете на Аллах, хвала на светото Му име, а в някои случаи все още не разбираме достатъчно, за да бъдем сигурни.
Прекръствам се, когато чувам името на Аллах, бързо като старица, която се предпазва от уроки. Той се усмихва на жеста ми, който не го смущава ни най-малко.
— Какво искате да знаете? — пита той с глас, изпълнен с благосклонност. — Какво е това, което толкова силно искате да узнаете, та се налага да викате за съвет един неверник? Бедната кралица, трябва да сте много самотна, щом се нуждаете от помощта на врага си.
Съчувствието в гласа му кара очите ми мигновено да се напълнят със сълзи и аз бързо прокарвам ръка по лицето си.
— Загубих едно бебе — казвам кратко. — Дъщеря. Моят лекар казва, че са били близнаци, и че в утробата ми все още има друго дете, че ще има друго раждане.
— Тогава защо ме викате?
— Искам да знам със сигурност — казвам. — Ако има друго дете, ще трябва да се оттегля в очакване на раждането, цял свят ще ме наблюдава. Искам да узная дали бебето е живо в мен сега, дали е момче, дали ще се роди живо.
— Защо бихте се усъмнили в мнението на собствения си лекар?
Извръщам се от въпросителния му, искрен поглед.
— Не знам — казвам уклончиво.
— Инфанта, мисля, че всъщност знаете.
— Откъде мога да знам?
— Благодарение на женската си интуиция.
— Не я притежавам.
Той се усмихва на упоритостта ми:
— Добре тогава, жено, лишена от интуиция, какво мислите с будния си ум, след като сте решили да отричате онова, което тялото ви казва?
— Откъде мога да знам какво би трябвало да мисля? — питам. — Майка ми е мъртва. Най-близкият ми приятел в Англия… — млъквам рязко, преди да мога да изрека името на Артур. — Нямам на кого да се доверя. Една акушерка казва едно, втора твърди друго. Лекарят е сигурен… но на него му се налага да бъде сигурен. Кралят го възнаграждава само за добри новини. Как мога да зная истината?
— Смятам, че знаете, въпреки волята си — настоява той внимателно. — Тялото ви ще ви подскаже. Предполагам, че месечните ви цикли не са се подновили?
— Не, кървих — признавам неохотно. — Миналата седмица.
— Болезнено ли?
— Да.
— Гърдите ви чувствителни ли са?
— Бяха.
— По-налети ли са от обикновено?
— Не.
— Усещате ли детето? Движи ли се в утробата ви?
— Не чувствам нищо, откакто изгубих момичето.
— Сега изпитвате ли болка?