— Любов моя — казвам. — Моли се за мен. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за нас.
— Ще отида до параклиса на Светата Дева от Уолсингам да въздам благодарност — казва ми той отново. — Писах до тамошния женски манастир и им обещах богата отплата, ако се застъпят за теб пред Нашата Повелителка. Те се молят за теб сега, любов моя. Уверяват ме, че се молят непрекъснато.
— Бог е добър — казвам аз. За миг си спомням за лекаря-мавър, който ми каза, че не чакам дете, и отблъсквам от ума си езическата му глупост. — Това е съдбата ми, и желанието на майка ми, и Божията воля — казвам.
— Толкова ми се иска майка ти да можеше да е тук — казва неловко Хенри. Не го оставям да види как трепвам.
— Разбира се — казвам тихо. — И съм сигурна, че тя ме гледа от Ал-Ян… — прекъсвам думите, преди да съм успяла да ги изрека. — От рая — казвам гладко. — От небето.
— Мога ли да ти донеса нещо? — пита той. — Преди да си тръгна, мога ли да ти донеса нещо?
Не се разсмивам при мисълта Хенри — който никога не знае къде се намира нещо — да изпълнява мои поръчки сега, когато е вече късно.
— Имам всичко, което ми е нужно — уверявам го. — А дамите ми ще се грижат за мен.
Той се изправя, много царствено, и ги оглежда.
— Служете на господарката си добре — нарежда твърдо. На лейди Маргарет казва: — Моля ви, повикайте ме веднага, ако има новини, по всяко време, независимо дали е ден или нощ — после ме целува много нежно за „довиждане“, а когато излиза, затварят вратата след него и аз оставам сама с дамите си, в предписаното усамотение преди раждането.
Радвам се, че съм в усамотение. Сенчестата, изпълнена с покой спалня ще бъде моето убежище, мога да си почина за малко в познатата компания на жени. Мога да престана да играя ролята на плодовита и уверена кралица, и да бъда себе си. Оставям настрана всички съмнения. Няма да мисля и няма да се тревожа. Ще чакам търпеливо, докато бебето ми се роди, а после ще го въведа в света без страх, без писъци. Твърдо съм решена да вярвам, че това дете, преживяло загубата на своя близнак, ще бъде силно бебе. А аз, която преживях загубата на първото си дете, ще бъда смела майка. Може би може да се окаже вярно, че ние — това бебе и аз — сме превъзмогнали заедно скръбта и загубата.
Чакам. Чакам през целия март, и моля да махнат гоблена, който закрива прозореца, за да мога да усетя уханието на пролетта във въздуха и да чуя чайките, които крякат над приливите по реката.
Сякаш нищо не се случва: нито за бебето ми, нито за мен. Акушерките ме питат дали чувствам болка, а аз не изпитвам такава. Нищо повече от тъпата болка, която изпитвам отдавна. Питат дали бебето се е раздвижило, дали го усещам да ме рита, но, честно казано, не разбирам какво имат предвид. Те се споглеждат и казват твърде високо, твърде енергично, че това е много добър знак, това, че бебето е спокойно, означава, че е силно; той сигурно си почива.
Решително отблъсквам от себе си безпокойството, което чувствам още от началото на тази втора бременност. Няма да мисля за предупреждението на мавърския лекар, нито за съчувственото му изражение. Твърдо съм решена да не търся страха, да не тичам към провала. Но идва април и чувам потропването на дъжд по прозореца, после и топлината на слънцето, а все още не се случва нищо.
Роклите ми, които така се изопваха и ме стягаха през корема през зимата, ми се струват по-хлабави през април, а после стават още по-свободни. Нареждам на всичките си жени, освен Мария, да излязат, развързвам роклята си, показвам ѝ корема си и питам дали съм започнала да отслабвам около талията.
— Не знам — казва тя; но от ужасеното ѝ лице се досещам, че коремът ми е по-малък, че е очевидно, че там няма бебе, готово да се роди.
След още седмица е очевидно за всички, че коремът ми се смалява, че отново отслабвам. Акушерките се опитват да ми кажат, че понякога коремът на жената се смалява точно преди бебето да се роди, когато бебето слиза надолу, за да се роди, споделят всякакви подобни тайни познания. Гледам ги студено и ми се иска да можех да повикам истински лекар, който да ми каже истината.
— Коремът ми е по-малък, а месечният ми цикъл дойде точно днес — казвам им направо. — Кървя. Както знаете, кървях всеки месец, откакто изгубих момичето. Как е възможно да чакам дете?