Да, но тя не плати най-голямата цена. Знам, че те ми купиха тази сватба с огромна зестра, и знам, че изтърпяха дълги и тежки преговори, а аз оцелях след най-ужасното пътуване по море, което някой някога е предприемал, но беше платена и друга цена, за която никога не говорим — нали? И мисълта за тази цена е в ума ми днес, както бе и по време на пътуването, както бе и по време на плаването, както е още от първия миг, когато научих за нея.
Имаше един мъж, едва двайсет и четири годишен, Едуард Плантагенет, херцог на Уорик и потомък на английски крале, който — честно казано — имаше по-голямо право над трона на Англия от това на моя свекър. Той беше принц, племенник на краля, и от кралско потекло. Не беше извършил никакво престъпление, не бе сторил зло, но беше арестуван заради мен, отведен в Тауър заради мен, и накрая убит, обезглавен на дръвника, за моя облага, за да могат моите родители да бъдат спокойни, че няма претенденти за трона, който ми бяха откупили.
Лично баща ми каза на самия крал Хенри, че няма да ме изпрати в Англия, докато херцог Уорик е жив, и следователно аз съм като олицетворение на самата Смърт, понесла коса в ръка. Когато наредиха да подготвят кораба за идването ми в Англия, с Уорик беше свършено.
Казват, че не бил съвсем с ума си. Не можел да разбере, че е арестуван, мислел си, че е настанен в Тауър, за да му засвидетелстват почит. Знаел, че е последният принц от рода на Плантагенетите, и знаел, че Тауър винаги е бил както затвор, така и кралско жилище. Когато настанили един претендент, хитър и лукав човек, който се опитал да се представи като принц с кралска кръв, в стаята в съседство с тази на бедния Уорик, той си помислил, че е изпратен там да му прави компания. Когато другият му предложил да избягат, той си помислил, че това е хитра постъпка, и като невинен глупак, какъвто наистина бил, говорел шепнешком за плановете им на места, където стражите можели да го чуят. Това им дало нужното основание за обвинение в държавна измяна. Лесно му устроили клопка; обезглавили го без особени възражения от нечия страна.
Страната иска мир и сигурно управление от крал, който не е принуден да се страхува от претенденти. Страната е готова да си затвори очите за един-двама мъртви претенденти. От мен също се очаква да си затворя очите за това. Особено когато се прави за мое добро. Извършено е по искане на баща ми, заради мен. За да отстрани препятствията по пътя ми.
Когато ми съобщиха, че е мъртъв, не казах нищо, защото съм инфанта на Испания. Преди всичко останало, аз съм дъщеря на майка си. Не плача като момиче и не оповестявам на всеослушание всяка своя мисъл. Но когато останах сама в градините на Алхамбра вечерта, докато слънцето залязваше и оставяше света прохладен и сладък, отидох до един дълъг канал с неподвижна вода, скрит от дърветата, и си помислих, че никога вече няма да се разхождам в сянката на дърветата и да се наслаждавам на потрепването на горещата слънчева светлина през прохладните зелени листа, без да си помисля, че Едуард, херцог Уорик, вече няма да види слънцето, за да мога аз да живея в богатство и разкош. Молех се да ми бъде простено, че съм причина за смъртта на един невинен човек.
Майка ми и баща ми водиха битки надлъж из Кастилия и Арагон, обиколиха нашир цяла Испания, за да направят така, че справедливостта да достигне до най-малката паланка — така че никой испанец да не може да изгуби живота си по прищявка на друг. Дори най-изтъкнатите благородници не могат да убият селянин; трябва да се подчиняват на закона. Но когато ставаше дума за мен и за Англия, те забравиха това. Забравиха, че живеем в дворец, върху чиито стени е гравирано обещанието: „Влез и помоли. Не се страхувай да потърсиш справедливост, защото тук ще я намериш.“ Просто писаха на крал Хенри и заявиха, че няма да ме изпратят, докато Уорик е жив, и скоро, по тяхна воля, Уорик беше убит.
А понякога, когато си спомням за себе си не като за испанската инфанта или принцесата на Уелс, а просто като за онази Каталина, която влезе след майка си през голямата порта в двореца Алхамбра, и разбра, че майка ѝ е най-могъщата жена, която светът е познавал, понякога се питам детински дали майка ми не допусна огромна грешка? Дали не злоупотреби твърде много с Божията воля? Дали не стигна по-далеч, отколкото Бог би допуснал? Защото този брак е като кораб, пуснат не във вода, а в кръв, и плава в море от невинна кръв. Как изобщо е възможно една подобна сватба да бъде начало на добър брак? Не трябва ли той — както нощта следва залеза — също да бъде трагичен и кървав? Как изобщо може принц Артур и аз да бъдем споходени от щастие, когато то е откупено на такава ужасна цена? И ако бихме могли да бъдем щастливи, няма ли тази радост да бъде изцяло греховна и егоистична?