— На латински?
Баща му нададе резкия си, подобен на лай смях:
— Момче! Може да го правиш и на уелски, ако очите ти се смеят, а членът ти е твърд. Тя ще разбере какво имаш предвид. Кълна ти се. Тя е момиче, което знае много добре какво има предвид един мъж.
Синът му не реагира на шеговития му тон.
— Да, сър.
— Ако не я искаш със себе си, не си длъжен да я вземаш тази година, знаеш. Замисълът беше да се ожените, а после да прекарате първата година разделени.
— Това беше, когато бях на четиринайсет.
— Само преди година.
— Да, но…
— Е, искаш ли я със себе си?
Синът му се изчерви. Бащата гледаше момчето със съчувствие.
— Искаш я, но се страхуваш, че тя ще те направи на глупак? — предположи той.
Русата глава се сведе унило; момчето кимна.
— И мислиш, че ако двамата сте далече от двора и от мен, тя ще може да те тормози.
Ново леко кимване:
— Както и всичките ѝ дами. И нейната дуеня.
— И ще си толкова отегчен, че времето едва-едва ще се влачи.
Момчето вдигна поглед: лицето му беше олицетворение на страданието.
— А тя ще е отегчена и нацупена и ще превърне малкия ви двор в Лъдлоу в ужасен затвор и за двама ви.
— Ако тя не ме харесва… — поде Артур с много нисък глас.
Хенри отпусна тежка ръка върху рамото на сина си:
— О, синко. Няма значение какво мисли тя за теб — каза той. — Може би майка ти не е била моят избор, може би аз не бях нейният. Когато става въпрос за трон, сърцето е на второ място — ако изобщо има място за него. Тя знае какво трябва да прави; и това е всичко, което има значение.
— О, тя знае всичко за това! — избухна момчето с негодувание. — Няма…
Баща му чакаше.
— Няма… какво?
— Абсолютно никакъв срам.
Хенри затаи дъх.
— Тя е безсрамна? Страстна?
Опита се да сдържи желанието в гласа си: в ума му внезапно изникна похотлива представа за снаха му, гола и безсрамна.
— Не! Заема се с това енергично, като мъж, който обуздава кон — каза нещастно Артур. — Като със задача, която трябва да бъде извършена.
Хенри сподави пристъп на смях.
— Но поне го прави — каза той. — Не ти се налага да я умоляваш или убеждаваш. Значи знае какво трябва да прави?
Артур се извърна от него към прозореца и се загледа навън през тесния стреловиден процеп към студената Темза отдолу.
— Струва ми се, че тя не ме харесва. Тя харесва само испанските си приятелки, и Мери, и може би Хари. Виждам я как се смее с тях и танцува с тях, сякаш тяхната компания я развеселява. Бъбри безспир със собствените си хора, любезна е към всички, покрай които минава. Усмихва се на всички. Почти не я виждам, а и не искам да я виждам.
Хенри отпусна ръка на рамото на сина си.
— Момчето ми, тя не знае какво да мисли за теб — увери го той. — Тя е твърде заета в собствения си малък свят на рокли и накити, и с тези проклети испанки, които обожават бъбренето и клюките. Колкото по-скоро двамата с нея останете насаме заедно, толкова по-скоро ще постигнете разбирателство. Можеш да я вземеш със себе си в Лъдлоу и можете да се опознаете.
Артур кимна, но не изглеждаше убеден.
— Ако такова е желанието ви, сир — каза той с официален тон.
— Да я попитам ли дали иска да замине?
Руменината нахлу в бузите на младия човек.
— Ами ако откаже? — попита той тревожно.
Баща му се засмя:
— Няма — обеща той. — Ще видиш.
Хенри беше прав. Каталина бе твърде много принцеса, за да каже „да“ или „не“ на един крал. Когато я попита дали би искала да отиде в Лъдлоу с принца, тя каза, че ще направи това, което желае кралят.
— Лейди Маргарет Поул все още ли е в замъка? — попита тя с малко напрегнат тон.
Той я погледна намръщено. Сега лейди Маргарет беше благополучно омъжена за сър Ричард Поул, един от надеждните ветерани, сражавали се за Тюдорите, и комендант на замъка Лъдлоу. Но лейди Маргарет бе родена Плантагенет, обична дъщеря на херцог Кларънс, братовчедка на крал Едуард и сестра на Едуард Уорик, чието основание да претендира за трона беше много по-голямо от това на самия Хенри.
— И какво от това?
— Нищо — каза тя припряно.
— Нямате повод да я избягвате — каза той рязко. — Каквото е сторено, то е сторено в моето име, по моя заповед. Вие не носите никаква вина за това.
Тя се изчерви, сякаш говореха за нещо срамно.
— Знам.
— Не мога да допусна никой да оспорва правото ми над трона — каза той рязко. — Те са твърде много — хората от фамилиите Йорк и Боуфорт, а също и Ланкастър, и безброй други, които си въобразяват, че имат шанс като претенденти. Вие не познавате тази страна. Ние се женим и омъжваме за роднини, смесили сме кръвта си като зайци в зайчарник. — Той направи пауза да види дали тя ще се засмее, но тя се мръщеше, опитвайки се да следи бързия му френски. — Не мога да допусна някой да претендира по силата на измисленото си право за онова, което аз спечелих с битка — каза той. — А няма да допусна някой друг да предяви претенции и чрез битка.