Мина един час: мулетата вървяха надолу по пътя, с глави, сведени ниско, за да се предпазят от вятъра, който въртеше и запращаше снежинки около ушите им и в носилката. Сега снегът ставаше по-гъст, изпълваше въздуха и се стелеше, навяван от вятъра, в коловозите на пътя. Каталина се беше прегърбила под завивките, лежейки като дете, с бързо изстиващия камък върху корема, с вдигнати нагоре прибрани колене, с подпъхнати под тялото студени ръце, свела лице, заравяйки го в кожите. Краката ѝ замръзваха от студ, в завивките на гърба ѝ имаше пролука и от време на време тя потреперваше, щом оттам нахлуеше нова струя леден въздух.
Навсякъде наоколо, пред носилката, се чуваше как мъжете бъбрят за студа и се смеят, заричайки се, че ще си хапнат добре, когато керванът стигнеше в Бърфорд. После гласовете сякаш вече идваха от много далече; от студ и изтощение Каталина се унесе в сън.
Замаяна, тя се събуди, когато носилката се тръсна и спря, а завесите бяха отметнати назад. Заля я вълна от леденостуден въздух, тя сведе глава и изхлипа от неприятното усещане.
— Инфанта? — попита доня Елвира. Дуенята беше яздила мулето си и движението я беше сгрявало. — Инфанта? Слава на Бога, най-после пристигнахме.
Каталина не вдигаше глава.
— Инфанта, чакат ви, за да ви поздравят.
Каталина все така не вдигаше поглед.
— Какво е това?
Беше гласът на Артур: той беше видял как оставят носилката на земята и дуенята се навежда над нея. Видя, че купчината завивки не се раздвижи. За миг, прободен от остра тръпка на удивление, си помисли, че принцесата може да се е разболяла. Мария де Салинас го изгледа укорително.
— Какво има?
— Нищо. — Доня Елвира изправи гръб и застана между принца и младата му съпруга, закривайки Каталина с тялото си като щит, когато той скочи от коня си и се отправи към нея. — Принцесата беше заспала, сега се съвзема.
— Ще я видя — каза той. Отмести жената настрани с уверена ръка и коленичи до носилката.
— Каталина? — попита тихо.
— Премръзнала съм от студ — изрече тих, едва доловим глас. Тя повдигна глава и той видя, че беше бяла като самия сняг, а устните ѝ бяха сини. — Т-толкова ми е студено, че ще умра и тогава ти ще бъдеш щастлив. Можеш да ме п-погребеш в тази ужасна страна и да се ож-ожениш за някоя дебела, глупава англичанка. А аз никога няма да видя… — тя млъкна рязко и се задави от ридания.
— Каталина?
Той беше напълно изумен.
— Никога повече няма да видя м-майка си. Но тя ще узнае, че си ме убил с твоята ужасна страна и жестокостта си.
— Не съм бил жесток! — рязко отвърна той веднага, напълно сляп за събиращата се около тях тълпа от придворни. — За Бога, Каталина, не бях виновен аз!
— Ти си жесток — тя повдигна лице от завивките. — Жесток си, защото…
Именно тъжното ѝ, бяло, покрито със следи от сълзи лице му каза далеч повече, отколкото думите ѝ някога биха могли да сторят. Изглеждаше като някоя от сестрите му, когато баба им ги гълчеше. Не приличаше на всяваща страх, сипеща оскърбления испанска принцеса: приличаше на момиче, което са тормозили, докато са го докарали до сълзи — и той осъзна, че именно той я беше измъчил, той я беше разплакал, и я беше оставил в студената носилка през целия следобед, докато самият той бе яздил напред и се беше наслаждавал на мисълта за неудобството ѝ.
Артур посегна към завивките и измъкна леденостудената ѝ ръка. Пръстите ѝ бяха вкочанени от студ. Разбра, че беше сгрешил. Поднесе посинелите връхчета на пръстите ѝ към устата си и ги целуна, после ги притисна към устните си и духна върху тях с топлия си дъх.
— Да ми прости Господ — каза той. — Забравих, че съм съпруг. Не знаех как да бъда съпруг. Не си давах сметка, че мога да те разплача. Няма да го сторя никога повече.
Тя примигна: сините ѝ очи плуваха в неизплакани сълзи.
— Какво?
— Сгреших. Бях разгневен, но постъпих съвсем неправилно. Нека те заведа вътре, там ще се стоплим и ще ти кажа колко съжалявам, и никога повече няма да бъда невнимателен към теб.
Тя веднага започна да се бори да се измъкне от завивките, и Артур ги дръпна от краката ѝ. Тя беше толкова схваната и премръзнала, че се препъна, когато се опита да се изправи. Без да обръща внимание на приглушените протести на дуенята ѝ, той отривисто я вдигна на ръце и я пренесе като невеста през прага на залата.
Внимателно я остави пред буйния огън, нежно отметна назад качулката ѝ, развърза наметката ѝ, разтри ръцете ѝ. Отпрати с махване на ръка слугите, които искаха да дойдат, за да ѝ свалят наметката, и ѝ предложи вино. Създаде около тях малък кръг на покой и тишина, и загледа как руменината се връща в бледите ѝ бузи.