Освен това съм сигурна, че и аз липсвам на майка си така, както тя на мен, нали? Със сигурност много скоро тя ще пише на краля и ще го попита дали мога да отида на гости у дома? Преди тук да застудее още много? А вече е ужасно студено и влажно. Сигурна съм, че не мога да остана тук през цялата дълга зима. Сигурна съм, че ще се разболея. Сигурна съм, че тя наистина иска да се прибера у дома…
Каталина, седнала на масата пред прозореца, опитвайки се да улови гаснещата светлина на един сив февруарски следобед, взе писмото, в което питаше майка си дали може да дойде да я посети в Испания, и внимателно го скъса наполовина, после — още наполовина, и хвърли парчетата в огъня в стаята си. Това не беше първото писмо, което бе написала на майка си, молейки я за позволение да си дойде у дома, но — подобно на другите — то нямаше никога да бъде изпратено. Тя нямаше да измени на всичко, на което я беше учила майка ѝ, нямаше да се уплаши и да избяга от сивите небеса, студения дъжд и хората, чийто език никой не би могъл да проумее и чиито радости и скърби бяха загадка за нея.
Тя нямаше да узнае, че дори да бе изпратила писмото на испанския посланик в Лондон, този лукав и хитър дипломат щеше да го отвори, да го прочете и сам да го скъса, а после да докладва цялото му съдържание на краля на Англия. Родриго Гонсалви де Пуебла знаеше, макар Каталина все още да не разбираше, че нейният брак бе изкован като съюз между зараждащата се мощ на Испания и зараждащата се мощ на Англия срещу зараждащата се мощ на Франция. Нямаше да допуснат някаква затъжила се за дома си принцеса, която имаше нужда от майка си, да разклати устоите на този съюз.
— Разкажи ми приказка.
— Аз съм като Шехерезада: искаш от мен хиляда приказки.
— О, да! — възкликна той. — Ще искам хиляда и една приказки. Колко ми разказа вече?
— Разказвала съм ти по една всяка вечер, откакто бяхме заедно, през онази първа нощ в Бърфорд — каза тя.
— Четирийсет и девет дни — каза той.
— Само четирийсет и девет приказки. Ако бях Шехерезада, щяха да ми остават още деветстотин петдесет и две.
Той ѝ се усмихна:
— Знаеш ли, Каталина, че през тези четирийсет и девет дни бях толкова щастлив, колкото не съм бил никога преди в живота си?
Тя взе ръката му и я притисна към устните си.
— А нощите!
Очите ѝ потъмняха от желание.
— Да, нощите — каза тя тихо.
— Копнея за всяка от останалите деветстотин петдесет и две — каза той. — А след тях ще искам още други хиляда.
— И хиляда след това?
— И хиляда след това, цяла вечност, докато и двамата умрем.
Тя се усмихна и каза нежно:
— Дано даде Бог да имаме дълги години заедно.
— Е, какво ще ми разкажеш тази вечер?
Тя се замисли:
— Ще ти разкажа за поемата, написана от един мавър.
Артур се облегна назад на възглавниците, докато тя се надвеси напред и прикова сините си очи в завесите на леглото, сякаш можеше да види някакво друго място отвъд тях.
— Той бил роден в пустините на Арабия — обясни тя. — Затова когато дошъл в Испания, тъгувал за всичко, свързано с родината си. Написал тази поема.
Той мълчеше, попивайки в съзнанието си простотата на поемата. После каза:
— Не прилича на нашата поезия.
— Не — отвърна тя тихо. — Те са народ, който храни огромна любов към думите, обичат да изричат истината по прост начин.
Той разтвори обятия за нея, тя се плъзна до него и останаха да лежат така, бедро до бедро, страна до страна. Той докосна лицето ѝ: бузата ѝ беше мокра.
— О, любов моя! Сълзи?
Тя не каза нищо.
— Зная, че тъгуваш за дома си — каза той тихо, взе ръката ѝ в своята и целуна връхчетата на пръстите. — Но ще свикнеш с живота си тук, със своите хиляди, хиляди дни тук.