Каталина се засмя, представяйки си руменото, светлокосо, будно момче като папа.
— Колко важни ще бъдем всички, когато пораснем — каза тя. — Ти и аз — крал и кралица на Англия, а Хари — архиепископ; може би дори кардинал.
— Хари никога няма да порасне — настоя той. — Винаги ще си бъде едно егоистично момче. А понеже баба ми — и баща ми — винаги са му давали всичко, което поиска, просто ей така, ще стане алчен мъж с труден характер.
— Може би ще се промени — каза тя. — Когато най-голямата ми сестра, горката Исабел, замина най-напред за Португалия, ти би си помислил, че тя е най-суетното, най-пристрастеното към светските удоволствия момиче, което можеш да си представиш. Но когато съпругът ѝ почина и тя се върна у дома, копнееше единствено да отиде в манастир. Сърцето ѝ беше напълно разбито.
— Никой няма да разбие сърцето на Хари — заяви по-възрастният му брат. — Той няма сърце.
— Би си помислил същото за Исабел — възрази Каталина. — Но тя се влюби в съпруга си в сватбения си ден и заяви, че няма да обича никога повече. Трябваше да се омъжи втори път, разбира се. Но се омъжи неохотно.
— А ти? — попита той; настроението му внезапно се промени.
— Какво аз? Дали съм се омъжила неохотно?
— Не! Влюби ли се в съпруга си в сватбения си ден?
— Със сигурност не на сватбения си ден — каза тя. — И ти ще ми говориш за самохвалство! Хари е нищо в сравнение с теб! Чух те как на следващия ден разправяше, че да имаш съпруга било много забавно.
Артур имаше приличието да добие смутено изражение:
— Може и да съм казал нещо на шега.
— Че си бил в Испания цяла нощ?
— О, Каталина! Прости ми. Не знаех нищо. Права си, бях момче. Но сега съм мъж, твой съпруг. А ти наистина се влюби в съпруга си. Затова не го отричай.
— Не и в продължение на много дни — каза тя с унищожителен тон. — Изобщо не беше любов от пръв поглед.
— Знам кога беше, така че не можеш да ме дразниш. Беше вечерта в Бърфорд, когато ти плачеше, а аз те целунах истински за първи път, и избърсах сълзите ти с ръкавите си. А после през нощта дойдох при теб, и къщата беше толкова тиха, сякаш бяхме единствените живи хора в целия свят.
Тя се сгуши по-плътно в прегръдките му.
— И аз ти разказах първата си приказка — каза. — Но дали си спомняш коя беше?
— Беше историята за пожара в Санта Фе — каза той. — Когато късметът поне веднъж се обърнал срещу испанците.
Тя кимна:
— Обикновено ние бяхме онези, които сееха опустошение с огън и меч. Баща ми има репутацията на безмилостен човек.
— Баща ти е бил безмилостен? Макар да е искал да превърне тази земя в свое владение? Как се е надявал да подчини хората на своята воля?
— Чрез страх — каза тя простичко. — Пък и това не бе неговата воля. Беше Божията воля, а понякога Бог е безмилостен. Това не беше обикновена война, а кръстоносен поход. Кръстоносните походи са жестоки.
Той кимна.
— Бяха съчинили песен за похода на баща ми. Маврите имаха песен.
Тя отметна шава назад и започна да пее със завладяващ, нисък глас, превеждайки думите на френски:
Артур бе възхитен:
— Изпей я пак!
Тя се засмя и запя отново.
— А наистина ли са я наричали така — „Кралица с мъжко сърце“?
— Баща ми казва, че когато тя била в лагера, това давало на войските ни повече сила, отколкото два полка и два пъти по-силно плашело маврите. Във всички битки, които са водили, тя никога не е претърпявала поражение. Войските ни никога не губеха битка, когато тя беше с тях.
— Да бъдеш такъв владетел, че да пишат песни за теб!
— Знам — каза Каталина. — Да имаш за майка една легенда! Не е изненадващо, че ми липсва. В онези дни тя никога не се страхуваше от нищо. Когато пожарът заплашваше да ни унищожи, тя не се страхуваше. Нито от пламъците в нощта, нито от поражението. Дори когато баща ми и всички съветници се съгласиха, че ще трябва да се изтеглим обратно в Толедо и да се превъоръжим, да се готвим за следващата година, майка ми отказа.
— Спори ли с него открито, пред други хора? — попита Артур, удивен от мисълта за една съпруга, която просто отказва да се покорява.