— Виждате ли — каза тя мило, — някога самата аз бях принцеса с кралска кръв. Бях последната принцеса от династията на Плантагенетите, отгледана от крал Ричард в детската стая на сина му. От всички жени на света, тъкмо аз би трябвало да знам, че в живота има повече неща, отколкото една жена е способна да контролира. Съществува волята на съпруг, на родители, на краля, и на твоя Бог. Никой не може да обвинява една принцеса за постъпките на един крал. Как би могъл някой да оспори властта на един крал? Или да промени нещо? Ние трябва да бъдем покорни.
Каталина, с ръка в нейната топла, уверена хватка, се почувства чудодейно успокоена.
— Боя се, че не винаги съм много покорна — призна тя.
По-възрастната жена се засмя:
— О, да, защото човек трябва да разсъждава самостоятелно, ако не е глупак — каза с разбиране тя. — Истинско покорство може да съществува единствено когато тайно си мислиш, че знаеш по-добре, но избираш да се покориш. Всичко друго е обикновено съгласие, а всяка слабохарактерна жена може да се съгласява. Не сте ли на моето мнение?
И Каталина, кикотейки се за първи път заедно с англичанка, се засмя високо и каза:
— Никога не съм искала да бъда слабохарактерна и покорна жена.
— Нито пък аз — усмихна се лъчезарно Маргарет Поул, която някога беше Плантагенет, принцеса от кралска династия, а сега беше просто съпруга, погребана в добре защитените погранични земи на Тюдорите. — В сърцето си винаги знам, че това съм аз, с истинската си същност, независимо от титлата, която ми е дадена.
Толкова съм изненадана от откритието си, че жената, от чието присъствие се ужасявах, ме накара да се чувствам в замъка Лъдлоу като у дома си. Лейди Маргарет е моя компаньонка и приятелка, тя ме утешава за загубата на майка ми и сестрите ми. Осъзнавам, че винаги съм живяла в свят, в който е преобладавало присъствието на жени: майка ми, кралицата, сестрите ми, нашите почетни и придворни дами, както и всички жени, прислужващи в харема. В Алхамбра живеехме почти изолирани от мъжете, в покоите, създадени за наслада и удобство на жените. Живеехме почти усамотено, в уединението на прохладните стаи, тичахме из вътрешните дворове и се облягахме на балконите, сигурни в съзнанието, че половината дворец е изключително във владение на нас, жените.
Явявахме се в двора заедно с баща ми, не бяхме скрити от поглед; но естественото желание на жените за уединение се обслужваше и подчертаваше от архитектурния план на Алхамбра, където най-красивите стаи и най-приятните градини бяха запазени за нас.
Странно бе да дойда в Англия и да открия свят, в който господстват мъжете. Разбира се, имам собствени покои и свои дами, но всеки мъж може да дойде и да помоли да бъде приет по всяко време. Сър Ричард Поул, както и всеки друг от благородниците на Артур може да се яви в покоите ми без предупреждение и да смята, че с това ми прави комплимент. Изглежда, англичаните смятат, че постоянното смесване на жени и мъже е правилно и обичайно. Още не съм видяла къща със стаи, отредени изключително за жени, и никоя жена не ходи забулена, както правехме понякога ние в Испания, нито дори когато е на път, нито дори когато се озове сред непознати.
Дори кралското семейство е достъпно за всички. Всякакви хора, дори непознати, могат да се разхождат из кралските дворци, стига да са достатъчно умни да убедят стражите да ги пуснат. Могат да чакат в приемната на кралицата и да я виждат всеки път, когато минава, зяпайки я, сякаш са нейни близки. Голямата зала, параклисът, приемната на кралицата, са отворени за всеки, който може да си намери хубава шапка и да мине за дребен благородник. Англичаните се отнасят с жените като с момчета или слуги: те могат да ходят навсякъде, всеки може да ги гледа. Известно време смятах това за голяма свобода, известно време му се наслаждавах; после осъзнах, че англичанките може и да показват лицата си, но не са дръзки като мъжете, не са свободни като момчетата; и въпреки всичко трябва да си мълчат и да се подчиняват.
Сега, когато лейди Маргарет Поул се върна в жилището на управителя, ми се струва, че този замък попадна във владение на жените. Вечерите в голямата зала не са така шумни и оживени, дори храната на вечеря се промени. Трубадурите пеят за любов и по-малко — за битки, говори се повече френски и по-малко уелски.
Моите покои са горе, а нейните стаи са на етажа под мен, и ние по цял ден ходим нагоре и надолу по стълбите, за да се виждаме. Когато Артур и сър Ричард излизат на лов, господарката на замъка си остава у дома и той вече не ми се струва пуст. По някакъв начин, само с присъствието си, тя превръща замъка в място, обитавано от жена. Когато Артур отсъства, животът в замъка не е притихнал в очакване на завръщането му. Това е топло, щастливо място, където всеки е зает с всекидневните си дела.