А днес Артур излезе на езда с благородниците от съвета си, които искат да огледат едно място за нова мелница за зърно, докато реката е придошла и е частично препречена от сняг и лед. Лейди Маргарет и аз си оставаме у дома и играем карти.
Студено и сиво е, мокро е през цялото време, дори по стените на замъка се стича леденостудена влага, но аз съм щастлива. Обичам го, бих го обичала навсякъде, а ще дойде пролетта, и после лятото. Зная, че и тогава ще бъдем щастливи.
Почукването на вратата се чу късно през нощта. Тя я отвори рязко.
— Ах, любов моя, любов моя! Къде беше?
Той пристъпи в стаята и я целуна. Усети вкуса на вино в дъха му.
— Не искаха да си тръгват — каза той. — Поне от три часа се опитвам да се измъкна, за да бъда с теб.
Той я повдигна и я понесе към леглото.
— Но, Артур, не искаш ли…?
— Искам теб.
— Разкажи ми приказка.
— Не ти ли се спи сега?
— Не. Искам да ми изпееш песента за това как маврите изгубили битката при Малага.
Каталина се засмя:
— Битката при Алама. Ще ти изпея някои от строфите, но тя продължава безкрайно.
— Изпей ми ги всичките.
— Ще ни трябва цяла нощ — възрази тя.
— Имаме цяла нощ, слава на Бога — каза той с радост в гласа. — Имаме цяла нощ, имаме и всички нощи до края на живота си, благодаря на Бога за това.
— Тази песен е забранена — каза тя. — Лично майка ми я забрани.
— Как тогава си я научила? — вниманието на Артур веднага се отклони.
— Слугите — каза тя небрежно. — Имах бавачка, която беше „мориско“ — понякога забравяше коя съм аз и коя е тя, и ми пееше.
— Какво е „мориско“? И защо песента е била забранена? — попита той любопитно.
— „Мориско“ означава „малък мавър“ на испански — обясни тя. — Така наричаме маврите, които живеят в Испания. Те не са истински маври като онези в Африка. Затова ги наричаме „малки маври“. Когато заминах, те започваха да се наричат „Мудаджан“ — „човек, на когото е позволено да остане“.
— На когото е позволено да остане? — попита той. — В родната си земя?
— Това не е тяхна земя — каза Каталина мигновено. — Това е наша, испанска земя.
— Те са я владели в продължение на седемстотин години — изтъкна той. — Докато вие, испанците, не сте правели нищо друго, освен да пасете кози в планините, те са строели пътища, замъци и университети. Ти сама ми разказа това.
— Е, сега е наша — каза тя решително.
Той плесна с ръце като султан:
— Изпей песента, Шехерезада. И я изпей на френски, варварка такава, за да мога да я разбера.
Каталина събра длани като жена, която се готви за молитва, и му се поклони ниско.
— Така вече е добре — каза Артур, наслаждавайки се на вида ѝ. — В харема ли научи това?
Тя му се усмихна, вдигна глава и запя:
Тя замлъкна, после допълни:
— И беше вярно. Горкият Боабдил излезе от двореца Алхамбра, от червената крепост, за която казваха, че никога няма да падне, с ключовете върху копринена възглавничка, поклони се ниско, връчи ги на майка ми и баща ми и се отдалечи. Казват, че при планинския проход погледнал назад към кралството си, красивото си кралство, и заплакал, а майка му казала да плаче като жена за онова, което не е могъл да задържи като мъж.
Артур се разсмя хлапашки:
— Какво му казала?
Каталина вдигна поглед, с мрачно лице:
— Било е много трагично.
— Точно такова нещо би казала баба ми — каза той възхитено. — Слава Богу, че баща ми си е спечелил короната. Баба ми щеше да е също толкова мила и нежна, ако бе претърпял поражение, колкото и майката на Боабдил. Мили Боже: „плачи като жена за онова, което не можеш да задържиш като мъж“. Да кажеш такова нещо на мъж, който си тръгва победен!