Видя как Артур се размърда негодуващо.
— Няма да се приближавам повече — увери го тя. — Обещавам. Но трябва да бъда с теб. Непоносимо ми е… — тя млъкна насред изречението.
Когато обърна лице към нея, то беше лъскаво от пот, косата му беше толкова мокра, както когато се върна от лов в дъжда. Младежкото му лице беше изопнато, болестта изсмукваше живота от него.
— Amo te — изрече той с устни, напукани и потъмнели от треската.
— Amo te — отвърна тя.
— Умирам — каза той мрачно.
Каталина не го прекъсна, нито отрече думите му. Артур видя как тя изправи леко рамене, сякаш бе залитнала под смъртоносен удар.
Той си пое хрипливо дъх.
— Но ти въпреки всичко трябва да станеш кралица на Англия.
— Какво?
Той треперливо си пое въздух.
— Любима — подчини ми се. Ти се закле да ми се подчиняваш.
— Ще сторя всичко, което пожелаеш.
— Омъжи се за Хари. Стани кралица. Роди нашите деца.
— Какво? — Тя беше толкова потресена, че ѝ се зави свят. Едва можеше да разбере какво казва той.
— Англия има нужда от велика кралица — каза той. — Особено с него. Той не е годен да управлява. Ти трябва да го научиш. Построй моите крепости. Създай моя флот. Защити се срещу шотландците. Роди моята дъщеря Мери. Роди сина ми Артур. Нека живея чрез теб.
— Любов моя…
— Позволи ми да го направя — прошепна той с копнеж. — Нека опазя Англия чрез теб. Нека живея чрез теб.
— Аз съм твоя съпруга — каза тя ожесточено. — Не негова.
Той кимна.
— Кажи им, че не си.
При тези думи тя залитна и потърси опипом вратата, за да се закрепи.
— Кажи им, че не съм успял да се справя. — Едва доловима усмивка се появи върху изпитото му лице. — Кажи им, че съм бил лишен от мъжественост. После се омъжи за Хари.
— Ти мразиш Хари! — избухна тя. — Невъзможно е да искаш да се омъжа за него. Той е дете! А аз те обичам.
— Той ще бъде крал — каза Артур отчаяно. — Така че ти ще бъдеш кралица. Омъжи се за него. Моля те. Любима. Заради мен.
Вратата зад гърба ѝ се открехна и лейди Маргарет каза тихо:
— Не трябва да го изтощавате, принцесо.
— Трябва да вървя — отчаяно каза Каталина на неподвижната фигура в леглото.
— Обещай ми…
— Ще се върна. Ще се оправиш.
— Моля те.
Лейди Маргарет отвори вратата по-широко и хвана Каталина за ръката.
— За негово собствено добро — каза тя тихо. — Трябва да го оставите.
Каталина се отдръпна от стаята; погледна назад през рамо. Артур повдигна ръка на няколко сантиметра от скъпата завивка.
— Обещай — каза той. — Моля те. Заради мен. Обещай. Обещай ми сега, любима.
— Обещавам — думите се откъснаха от устните ѝ.
Ръката му падна, тя го чу да издава лека въздишка на облекчение.
Това бяха последните думи, които си казаха.
Замъкът Лъдлоу
2-ри април 1502 г.
В шест часа, по вечерня, изповедникът на Артур, доктор Елденхам, извърши последното миропомазване и Артур почина скоро след това. Каталина коленичи на прага, докато свещеникът помазваше съпруга ѝ с елея, и сведе глава, изслушвайки благословията. Остана на колене и не се изправи, докато не ѝ казаха, че момчето, което бе неин съпруг, е мъртво и че тя е вдовица на шестнайсет години.
Лейди Маргарет от едната ѝ страна и доня Елвира от другата, почти отнесоха, почти завлякоха Каталина до спалнята ѝ. Каталина се вмъкна между студените завивки на леглото си и разбра, че колкото и дълго да чакаше там, нямаше да чуе тихите стъпки на Артур по бойниците отвън пред стаята ѝ, и почукването му на вратата. Никога повече нямаше да отвори вратата и да пристъпи в обятията му. Никога повече той нямаше да я грабне и отнесе в леглото ѝ, след като тя цял ден беше жадувала да бъде в прегръдките му.
— Не мога да го повярвам — каза тя накъсано.
— Изпийте това — каза лейди Маргарет. — Лекарят го остави за вас. Отвара за сън. Ще ви събудя по обяд.
— Не мога да повярвам.
— Принцесо, пийте.
Каталина изпи отварата наведнъж, без да обръща внимание на горчивия вкус. Повече от всичко друго искаше да заспи и да не се събуди никога повече.
Онази нощ сънувах, че съм на върха на голямата порта на червената крепост, която пази и обкръжава двореца Алхамбра. Над главата ми знамената на Кастилия и Арагон се вееха и плющяха като платната на корабите на Кристобал Колон. Когато засенчих очи от есенното слънце, загледана през голямата равнина на Гранада, видях простата, позната красота на земята, жълто-кафявата почва, пресечена от хиляди малки канали, по които преминаваше вода от една нива към друга. Под мен беше белостенният град Гранада, дори сега, десет години след нашето завоевание, все още безспорно мавърски град: къщите — до една подредени около сенчести вътрешни дворове, с водоскоци, плискащи се прелъстително в средата, с градини, изпълнени с аромата на късно цъфтящи рози, и клоните на дърветата, натежали от плод.